При думата война Мни-ини потрепери, също както Хана-ни преди малко. Той се намръщи и присви очи към пейзажа. Ханани чак сега усети напрежението около себе си - племето очакваше нещо. Но какво?
Мъжът с чудатия предмет заговори Унте, който се усмихна и обърна лице към тълпата.
- Дзике! - извика той и гръмнаха нови радостни възгласи. Но Ханани забеляза, че Янаса не се усмихва.
- Дзике-Банбара са против съюза - каза тя тихичко. - За да идват по-рано… сигурно искат да се наложат със сила.
- Какво означава това за Принца? - попита Мни-ини.
Янаса поклати глава.
- Не може да се каже със сигурност. Но той не ще си върне града, ако не получи по-сериозна подкрепа от досегашната.
Докато Унте инструктираше хората за посрещането на гостите, Ханани видя, че Принцът се е обърнал към нея. Нямаше как да е сигурна при това разстояние и при булото му, но което не можеха да видят очите, подсказваше интуицията - той се усмихваше. Ханани не знаеше как го е разбрала, но беше сигурна.
А когато погледът му срещна нейния над главите на тълпата, тя знаеше, че тази усмивка става все по-широка, без да вещае нищо добро.
20.
GGD
Примамка
Трябваше да бъде жената от храма, реши Ванахомен.
Нямаше по-добра възможност. Не и сега, с Дзике на хоризонта, подранили цяло четиридневие, благодарение козните на Шатирия. Даже и след подкупа, събиран от Ванахомен цяла година (собственият му дял от плячката, заграбена от Гуджааре и от други кисуатски владения), Унте му гарантира само два гласа - своя и на Исаир-Банбара, чийто вожд бе негов брат. Останалите водачи се колебаеха в своята готовност да се присъединят - особено пък под командата на гражданин и чужденец. Ванахомен им беше напомнил за укрепналата им в резултат от успешните набези в Гуджааре власт, а и те ламтяха за новите богатства, с които щяха да се сдобият в резултат от кампанията. Но едно силно възражение можеше да ги откаже чрез чувство за гордост и за солидарност. Водачът на Дзике Таджед олицетворяваше това възражение.
С помощта на Ханани обаче може би щеше да успее да го спечели на своя страна.
- Върви се преоблечи - каза Унте, като се извърна, за да слезе обратно по стълбата. Изкриви лице от болка в коленете.
- Таджед ще дебне за най-малката проява на слабост - не бива да вижда толкова лесно кръвта ти.
- Добре, Унте. - Хвана го за рамото и добави, колкото бе възможно по-тихо: - Това се отнася и за теб. Да доведа ли някой от Лечителите да те освободи от болките?
- Могат ли да го сторят? Колко странно. - Унте се позасмя.
- Предложението ти е изкусително, Вана, но нека не си хабят магията - нищо не може да излекува старостта.
„Сънната кръв може.“ Но тази мисъл извика твърде много мрачни спомени и Ванахомен я отпъди.
Майка му го чакаше в техния аншерат, и душата му се изпълни с радост, когато я видя застанала - застанала! - пред входа на шатрата да наблюдава какво става наоколо. Отиде при нея, хвана я за ръцете и целуна по челото. Хендет се засмя и той забеляза, че не се отдръпна.
- Ще накараш другите жени да си помислят, че те глезя прекалено много - каза тя и отстъпи намръщена крачка назад, забелязала кървавото петно при стомаха му. - Какво е станало?
- Дълго е за разправяне. - Стисна ръцете и. - Не се тревожи. Трябва да си почиваш. Жреците казват, че само така ще се възстановиш…
- Да, да, добре. - Тя въздъхна с лека досада от настойчивата му загриженост. - Ще чакам пълен отчет после, да ти е ясно.
- Ясно ми е. - Той се поклони леко и забърза към своята шатра, за да се преоблече. Не пропусна да сложи най-хубавата си индигова роба - цветът на банбарската аристокрация. Унте му разреши да го облича още преди години. Препаса красивия бронзов меч, наречен Мует-цу-аниан (Утринно слънце), който носеше по традиция претендентът за Трона на Залеза. Не го слагаше често, защото видът му бе очевидно не-банбарски -техните оръжия бяха извити - и защото се страхуваше да не го изгуби. Но сега трябваше да покаже, че чуждестранните съюзници притежават сила, от която може да се спечели. Даже неговите градски ръце умееха да проливат кръв.
Когато Ванахомен отиде отново при Унте, отрядът на Дзи-ке навлизаше в каньона. Трудно бе да се каже със сигурност от толкова голямо разстояние, но му се стори, че Таса помага при посрещането на гостите долу, където бяха животните. Момчето умираше да бъде в центъра на събитията. За миг му мина през ум, че е възможно Дзике да покажат презрение към него, щом го видят - повечето юсири не го закачаха заради това, но банбарци по принцип не обичаха много мелезите. Още преди години Янаса го предупреди да не защищава Таса в това отношение. „Сам трябва да се оправя - ако клечиш като квачка над него, няма да му направиш услуга“ - бе казала тя. И бе права. Затова стискаше юмруци, но не правеше нищо, когато момчето идваше при него с разкървавен нос и ожулени кокалчета. Научи го да се бие, като използва всички трикове, които сам бе усвоил от своя баща толкова отдавна. И сега щеше да стиска зъби, стига Таса да го понесеше. Ако обаче престъпеха чертата…