Както и да е. Подобре бе да не викаш Бирника без време - така казваха в Гуджааре. Имаше си достатъчно други грижи.
Стълбите се разклатиха и след малко мъжете от Дзике започнаха да се появяват на повърхността. Пръв излезе водачът им Таджед. Ванахомен го позна, защото беше на години, макар и не остарял колкото Унте. Това предоставяше на Унте преимуществото на по-възрастния, което бе добре. Таджед бе висок и слаб, с печален израз и рамене, започнали да се привеждат. Изправи се пред Унте, който го очакваше, и двамата вождове се поздравиха.
Космите по врата на Ванахомен настръхнаха от вида на мъжа, който се показа след него, макар Вутир да го предупреди: „Таджед идва със специално оръжие срещу теб“. Новодошлият не бе висок колкото вожда, но което не му достигаше като ръст, се компенсираше с телосложение - плещи на бивол и голи до лактите ръце (рядко изключение сред смахнатите на тема голота банбарци), чиито мускули внушаваха мисълта, че може да размества канари с тях. Препасал бе не един, а два меча в ножници, украсени с амулети и талисмани, а по осанката и движенията му Ванахомен разбра, че знае как да си служи с тях.
Това бе военният предводител на Дзике-Банбара - не можеше да има никакво съмнение. По внезапно блесналия над булото поглед, Ванахомен разбра, че мъжът е разпознал в негово лице своя съперник.
„Ще намери причина да те предизвика и ще те убие.“ Тогава Ванахомен се присмя на Вутир за тези думи, но сега видя, че банбарецът има право. Той самият бе талантлив боец, обучен от Карис и страховитите стражи на Ките-ян, но този дзике бе нещо съвършено различно. Истинско оръжие.
Но всяко оръжие можеше да бъде обърнато срещу своя господар.
- Значи това е причината за нашето събиране - каза Тад-жед, като изгледа продължително Принца. - Много съм слушал за тебе, Ванахомен от Гуджааре.
„Нищо чудно, след като хората на Шатирия ти пращат писма при всяко завъртане на Будната Луна“ - отвърна Принцът наум.
- И аз за тебе, братовчеде - изрече той високо. Видя веждите на Таджед да се повдигат при това обръщение, а военният предводител се навъси.
- Майка му прие да стане моя четвърта жена, скоро след като влязоха в племето - обади се Унте с измамно мазен глас, както обикновено. - Сега Ванахомен е син на моя род.
- Ясно. - Таджед изгледа Унте така, сякаш искаше да каже нещо по въпроса, но най-накрая реши да бъде дипломатичен. - Надявам се, че можем да разчитаме на гостоприемство от страна на племето Юсир през следващите дни, Унте. Доста побързахме, та да пристигнем навреме за вашия празник на слънцестоенето.
Унте сложи ръка на сърцето в израз на престорена изненада.
- Затова значи пристигате по-рано? Да ухажвате жените и да ядете от храната ни? Трябваше да се сетя. - Насъбраното множество избухна в смях и след миг към него се присъедини и Таджед. Напрежението до голяма степен се разсея. Ванахомен винаги се бе възхищавал на това умение на Унте. - Хайде тогава.
Вождът направи широк жест с ръка, който включи двамата дзике. Останалите, изкачили стълбите - над осемдесет души според преценката на Ванахомен - бяха посрещнати от племето с пиене, храна и влажни кърпи, за да избършат лица и ръце. Ванахомен се увери, че собствените му хора са наоколо. Неколцина бяха долу, сред посрещачите, но всички останали стояха спокойно из лагера, готови за всяка неприятност. Езак беше в наблюдателницата. Вана срещна погледа му и той кимна едва забележимо. Всичко бе наред. Доволен, той се извърна да последва Унте.
Неговата шатра бе най-голяма от всички, понеже той често ставаше домакин на различни събирания. Тримата му роби трябваше да са се постарали здравата, за да приготвят вътре посрещането на гостите. От обичайната за стопанина неразбория - полуизписани с поезия свитъци, недопушени лули - нямаше и помен. Шатрата бе гостоприемно подредена. Ниската маса по средата бе натежала от закуски и чайове. Пищно украсена кадилница пръскаше аромат на горящи билки.