А ето че сега вкусът на Принца бе върху нейните устни.
Тя потрепери. Ненавиждаше спомена за тази целувка, но я пазеше в съзнанието си, усещаше я отново и отново. Той я използва. Това бе очевидно дори при нейния никакъв житейски опит. Мразеше я - нея и всичко, което и бе скъпо. И пак тя продължаваше да усеща как пръстите му отмятат косите и зад едното ухо.
Затвори очи, пожелала от все сърце да бе отказала предложеното от Ниджири изпитание. Прииска и се пак да е там, в тясната килия на Хетава, където винаги се бе чувствала на сигурно място - далеч от мирската суета.
Една ръка се отпусна върху косите и, погали ги внимателно, а златните дрънкулки звъннаха тихичко.
- Скоро ще можем да си вървим у дома - промълви Мни-ини. Винаги го бе бивало да отгатва настроенията и. Тя затвори очи и преглътна сълзите си, защото Слугите на Хананджа не плачат.
Наставникът въздъхна и продължи да я гали.
- Ще ти олекне ли, ако кажа, че разговарях с Ниджири?
- Какво?
- В съня - поясни той. - Нищо сложно няма. Уговаряме си място за срещи в Ина-Карек - някой особено силен образ, важен за двама ни по сходни причини, - и определяме време, по което и двамата се отправяме натам. В дадения случай - Залата на Благослова, при първия изгрев на Сънната Луна по новолуние на Будната.
Ханани се намръщи.
- Бирник Ниджири ти е казал предварително кога ще се срещнете?
- Да. - Усмивката на Мни-ини стана кисела. - Не сподели защо трябва да си уреждаме среща - само че било нужно. Казах му ясно какво си мисля - за това можеш да бъдеш сигурна.
Ханани седна, но не толкова бързо, че да се освободи от ръката му.
- Защо той постъпи така с нас, Мни-ини-братко? Тези хора могат да ни убият. За тях покоят не значи нищо…
- Знам. Но засега се справяме добре, не е ли така? От онова, което ми каза той, май излиза, че сме в по-голяма безопасност, отколкото хората в Гуджааре.
Ханани се намръщи още повече.
- Онзи кошмар е поразил и други?
- Да, има трийсетима заболели. Залата на Отдиха е пълна с тях, но не това имам предвид. Вчера Бирниците са осъдили и събрали Последна Дан от двамата кисуатски войници, които са те заплашили.
Ханани затаи дъх. Съзнанието и се изпълни от образа на потъналия в пламъци Хетава.
- К-кисуатци - прошепна тя. - Те предупредиха, че всяко посегателство над техни войници ще бъде четворно възмездено. Ако нападнат Хетава…
- Не, Ханани. Не са толкова глупави, че да поставят под въпрос своето владичество в Гуджааре заради двама покварени мъже. Преди Бирникът да ги осъди, войниците опитали да отвлекат една Сестра, а сега напрежението в града е много голямо. Ниджири смята, че кисуатците ще изчакат народът малко да се поуспокои, преди да предприемат нещо. - Мни-ини въздъхна и разтри очи със свободната си ръка. - А когато решат да действат, кой би могъл да каже какво точно ще направят? Така че се моля на боговете нашият млад царствен приятел да тръгва час по-скоро към града и когато най-сетне започне кампанията, да успее.
Споменаването на Принца напомни на Ханани за следобедното лечение и онова, което се случи после. Тя сведе поглед и пропъди този спомен, като съсредоточи мисълта си върху по-важни неща.
- Трябва да ти кажа нещо, Братко. Днес следобед лекувах Принца. Имаше плитка рана на корема, мисля, че от нож. Но не това ме тревожи. - Тя поклати глава. - Мни-ини-братко, той има дар за сънища.
- Той как… - Мни-ини замълча и се замисли. - Това ще е по наследство. Бирник Ехиру му беше чичо. Силен ли е талантът му, как мислиш?
Ханани преглътна - спомни си лечебния сън. Опитала бе да сътвори проста обстановка - банбарска шатра с цепнатина в една от камилските кожи. Но преди да убеди съзнанието му да я закърпи, той пое контрола над съня и я запрати в една мрачна Гуджааре, над която като ненаситна паст бе надвиснал чудовищен черен облак.
- Не можех да направлявам сънищата му - каза тя. - Той ме разкарваше из Ина-Карек както си иска. Тук не става дума за контрол - не вярвам да го е направил съзнателно. Ако го бяха научили обаче - ако бе опитал, - мисля, че можеше да ме задържи там, колкото пожелае.
Но в момента, когато бе изникнал мрачният Гуджааре, тя усети, че и Принцът не харесва това място. Нещо в сънния пейзаж го плашеше - него, мъж до такава степен изпълнен от гняв, че бе чудно как изобщо намираше място за страх. Но именно заради този страх той и позволи да го върне към нейния по-кротък, по-обикновен сън на пустиня, тихо утринно небе и скъсана шатра. Бе я закърпил почти несъзнателно.