- Не те разбирам - каза Ханани. - Да не би да те изпраща Принцът? - Стори и се неуместно да използва малкото му име. Докато обитаваше будния свят, Принцът на Гуджааре нямаше име. Едва след смъртта той се превръщаше в нещо различно от своя сан. Но пък тези варвари го знаят само с това име. -Ванахомен?
Срещу отблясъците от огньове се очерта фигура на едър мъж. Той я погледа известно време, след което кимна, макар че не би могъл да я разбере, ако не говореше гуджаарейски. Но защо…
Мъжът влезе в шатрата и остави завесата да падне зад гърба му.
Ханани седна в постелята уплашена.
- Какво правиш? - Тя го чу да приближава, макар да не го виждаше в тъмното. - Карис каза, че тук мъжете не…
Той бутна нещо толкова близо до нея, че Ханани ахна -мъжът бе точно пред нея. Сърцето и заби като лудо. Опита да се измъкне от ложето, но една мазолеста ръка я сграбчи за глезена. Дръпна я назад и обърна по гръб. Тя изпищя и втора ръка запуши устата и. Пръстите опипаха най-напред наоколо, преди да затегнат хватката си. И тогава мъжкото тяло се стовари отгоре и толкова тежко, че тя едва намери сили да диша.
Отново бе в Гуджааре, застанала срещу войниците на Кисуа. Един от тях се надвеси над нея и цялото му същество излъчваше зло. „Знаеш ли какво щях да ти сторя, ако беше по-хубава?“
Мъжът задърпа дрехите и. Чу се звук от раздран плат и единият и крак се оказа свободен. Тя зарита с него в сляпа паника, но все едно риташе камък. Непознатият само изръмжа, премести тежестта си и изведнъж се оказа между краката и… „Ти не си беззащитна, Ханани. Дори тук и сега.“ - шепнеше гласът на Мни-ини в съзнанието и.
Тя хвана ръцете, твърди както колоните в Залата на Благослова, и заби нокти в тях. Мъжът изсъска и се изправи. В шатрата проблесна мълния - ударът я зашемети. Нямаше представа за колко време, но когато дойде на себе си, препаската и бе раздрана, а мъжът смъкваше гащите си. Тя с огромно усилие направи опит да се измъкне, но той просто я върна на място с едно небрежно движение.
Захленчи, осъзнала, че няма сили да го спре…
„Който лекува, може със същата лекота и да вреди.“
В съзнанието и шатри се разкъсваха. Насекоми хапеха. Колони се разбиваха на парчета.
Ханани се извъртя и опря длан в гърдите на мъжа. Всичкият страх и ужас, и болка, и гняв, които я изпълваха - да, гняв, - всяко ужасно чувство, което бе спохождало някога душата и през целия и живот, всичко това се събра сега в един възел у нея. И после той…
… се строши…
… и мъжът отлетя от нея, все едно ръката на самата Богиня го отнесе с един удар.
След цяла вечност завесата на нейната шатра се отметна отново, за да влезе втори мъж - този път с фенер в ръка. Заговори нещо, но думите му бяха лишени от смисъл - някакво дърдорене, което нейното съзнание отказа да осмисли. Очите и оставаха приковани върху неподвижната фигура в мрака, която постепенно, щом светлината приближи, се оформи в непознат банбарец. Тюрбанът и булото му ги нямаше, дрехите му бяха раздърпани, а гащите - смъкнати. Очите му бяха облещени, а езикът висеше надебелял навън от устата.
Влезлият мъж - Карис… Карис ли се казваше? - се вторачи в нея, а сетне, продължително, в трупа на пода. Без да обели и дума, бръкна в робата си, измъкна нож от някаква тайна гънка и коленичи, за да го забие в гърдите на мъртвеца.
Ханани изпищя.
22.
GGD
Позор
Ванахомен се смееше от сърце, загледан в Таса, който бе застанал на глава, за да изпъкне сред останалите деца. Внезапно изникнал, Карис го докосна по рамото.
- Азима е изчезнал - промърмори той в ухото му. - За последно го видях да се навърта около аншерата на майка ти.
Значи стръвта вече бе примамила плячката към капана. Ванахомен не престана да се усмихва, изправи се и смигна на Таса за сбогуване. Момчето се търкулна по земята, изправи се и помаха замаяно с ръка, преди някакво дете да го въвлече в приятелска борба.
- Очаквах да изпрати другиго - проговори Ванахомен, докато се отдалечаваха. Появи се още едно момче, този път по-голямо, с поднос шишове от месо и зеленчуци. Ванахомен си взе с любезна благодарност и детето продължи нататък. Повдигна булото, за да отхапе. - Така че той самият да остане чист.
- Тогава някой от неговите хора ще приеме предизвикателството ти, както и честта да те убие. - Карис погледна към аншерата на ванахоменовата майка, където се издигаха шатрите на Лечителите. Бих и хвърлил едно око…
- Добре, върви.
Карис тръгна, а Ванахомен продължи разходката из лагера, като кимаше на поздравяващите го при среща воини и приятели. Както и очакваше, племето на Унте Юсир-Банбара, бе в приповдигнато настроение, приело подранилото пристигане на Дзике като добро предзнаменование за настъпващата година. Забеляза самия Унте сред група воини от Дзике да ръкомаха въодушевено и разправя подвизи от млади години. Ванахомен не бе изненадан особено от вида на цяла четворка банбарски жени, които се шляеха в близост до групата, като една се правеше, че настройва музикален инструмент, а останалите нахално хвърляха към новодошлите многозначителни жадни погледи. Едва не прихна от задоволство при това толкова предсказуемо поведение на жените, когато много по-приятна гледка прикова вниманието му и го накара да спре.