Край един от огньовете заобиколена от неголяма група седеше Хендет, заслушана в песента на някаква жена. Тя вдигна поглед към Ванахомен, когато я докосна, и се усмихна.
- Не ми се карай - каза майка му на хакти, а жените наоколо се усмихнаха.
- През ум не ми минава - отвърна той. Тя дори ухаеше на здраве. Едва преодоля порива да я прегърне пред очите на всички. - След като се чувстваш добре.
Тя отвори уста да го успокои и подскочи, когато двамата чуха писъка на жената от храма.
Макар да бе подготвен за него, писъкът смая Ванахомен, защото продължаваше и продължаваше, много по-дълго, отколкото би могъл да стигне въздухът на която и да е жена. И в този писък нямаше нито страх, нито възмущение, както бе очаквал. Имаше безумие.
Певицата млъкна насред дума, танцьорите край големия огън застинаха, затвори уста и Унте, недовършил своя разказ.
Проклятие! Измъкнал ножа, Ванахомен полетя в посока на звука, забелязал с крайчеца на окото, че неколцина воини го следват по петите. Трима стигнаха шатрата, когато писъкът най-накрая секна и Карис отметна завесата отвътре. Всички спряха - дори Ванахомен, който зяпна от изненада.
Жената седеше посред разхвърляни възглавници върху постелята си, стиснала глава с две ръце, с широко отворени, подивели очи. Поне едното - другото бе вече подуто и почти затворено. Цялата и страна откъм него бе лилава и погрозняла. Горните и поли бяха съдрани, долните - сцепени и съсипани, оставили нозете неприлично голи от бедрата надолу. В краката и лежеше проснат, разголен и съвсем определено мъртъв военният предводител на Дзике Азима. От гърдите му стърчеше дръжка на банбарски нож.
- Какво… - Никой от вариантите на ванахоменовия замисъл не предвиждаше подобен изход. Гласът му секна. Опита отново: - Какво, в името на боговете…
Карис падна на коляно пред него. Това не бе обичайната робска поза пред господар според схващанията на банбарци, но Карис винаги се подчертавал, че се приема за роб единствено и само пред Ванахомен.
- Принце, влязох в шатрата, понеже забелязах този мъж да се промъква вътре - каза той на гуджаарейски - и ми се стори, че чух шум от борба. Жената е от Хетава, няма как да го е поканила вътре сама.
Зад тях се разнесе тропот от множество крака. Чуха се гласове - питащи, ужасени, гневни. Внезапно всички замлъкнаха. През тълпата си бе пробил път Унте. Той спря и се вторачи в Азима, а сетне хвърли тежък поглед към Ванахомен.
Принцът поклати глава едва-едва с надежда вождът да забележи изписаното върху собственото му лице смайване. „През ум не ми е минавало подобно нещо.“ Надявал се бе да завари момичето побесняло от гняв, а предводителят - сконфузен, хванат по бели гащи. Да посегнеш на жена против волята и - на която и да е жена, стига да не е робиня или от вражеско племе - се смяташе за едно от най-големите безчестия, които можеше да навлече на главата си банбарският мъж. А пък да го стори в аншерата на съюзник, в нарушение на правилата за гостоприемство… Това би решило съперничеството помежду им по-категорично, от който и да било пряк сблъсък.
Ванахомен дочу гласа на Янаса, която гълчеше мъжете пред себе си, за да и отворят път. Излязла най-отпред, тя разбра всичко с един поглед, въздъхна и приближи Ханани. Жената от храма бе все така втренчена в трупа на Азима. Дори когато Янаса клекна до нея и я докосна внимателно по рамото, Ханани се дръпна като ужилена и остана вторачена в него.
- Ш-ш-ш-т, ш-ш-ш-т. - Янаса взе едно одеало от бъркотията зад гърба на Ханани и загърна момичето през раменете. С друго покри краката и. Обърна огнен поглед към мъжете. -Защо зяпате? Не виждате ли какво е станало тук? Махайте трупа от шатрата, преди да се е побъркала напълно.
Унте въздъхна дълбоко.
- Къде е Таджед?
- Тук съм… - Увит в одеало и придружен от една по-възрастна юсирка, вождът на Дзике си проправи път през тълпата и спря задъхан. - Азима! О, богове, Азима… - Приближи трупа и докосна увисналата му буза с треперещи пръсти. - Кой? Как?