Таджед сбърчи неловко вежди, когато Унте го погледна с присвити очи. Личното пространство бе сред най-уважаваните житейски ценности в очите на банбарци. Аншератът на един род бе нещо като малка държава в по-широките рамки на племето. Той се управляваше от най-старшата по положение особа от женски пол. В неговите предели мъжете спокойно сваляха булата си, стига стопанката да позволеше - жените можеха да се събличат или отдават на всякакви наслади, без да уронят собственото си достойнство. Никой нямаше право да влиза в чужд аншерат неканен, освен в случай на крайна необходимост.
- Сигурно е станала грешка - промърмори Таджед.
- Каква? - попита Унте. Гласът му бе спокоен, но само някой глупак не би усетил скрития в него гняв. Ванахомен бе благодарен за тази подкрепа, но тук имаше и друго: цялото племе Юсир бе отговорно за смъртта на военачалника на Дзике. Унте трябваше да разнищи въпроса докрай. - Да нахлуе в шатрата на една почтена жена, да я набие, да се опита да и отнеме нещо, което си е само нейно и което единствено тя може да реши кому да отдаде? Или да наруши неприкосновеността на аншерата на Хендет Хинбаи с цел да повреди имуществото на нейния род? Каква точно е грешката на Азима?
В течение на няколко мъчителни мига Таджед запази мълчание. Най-накрая сведе очи, примирен със своя позор. Наистина нямаше къде да ходи - въпросът бе да избере най-малкото зло за репутацията на своето племе.
- Моят военачалник е мъртъв, Унте - каза най-накрая той с натежал глас. - Той бе син на сестра ми и мой пръв любимец. Нека обсъдим грешката насаме, та да видим как ще се отплатя.
Унте кимна.
- Добре. Това е въпрос, който ще се реши от вождовете. - Отправи поглед към входа на шатрата, където банбарци от двете племена се тълпяха да зърнат какво става. - Всичко ще се уреди до заранта - каза им той. - Грешката на едного не бива да помрачава цялата вечер. Вървете да се веселите. Да останат само тия, дето ще изнесат трупа на Азима.
Неколцина дзике си проправиха път, но останалите започнаха да роптаят и да се помайват наоколо - само неколцина се подчиниха на заповедта. Една жена се изтъпани отпред.
- Унте, ще има ли кръвна вражда между нас и Дзике?
Неколцина отправиха поглед към Таджед, който не вдигаше глава.
- Не - отговори твърдо Унте. - Сторено е зло и Таджед иска да го поправи. Връзките между Дзике и Юсир са твърде здрави, за да пострадат от този случай.
Ванахомен забеляза множество усмивки на облекчение сред зяпачите, които започнаха да се отдалечават от шатрата на Ханани. Не ги винеше - той също бе чувал приказки за жестоките, продължили поколения наред междуособни войни на Банбара. Воини от Дзике изнесоха тялото на своя предводител, като го завиха в един от килимите на жената от храма, за да не капе от него кръв по земята. Тя не бе толкова обилна, колкото можеше да се очаква, след като ножът бе пронизал самото сърце. Въпреки това Ванахомен не смяташе, че жената ще съжали за похабения килим.
Унте си тръгна с Таджед, като не пропусна да хвърли преди това загадъчен поглед, който накара стомаха на Принца да се свие на топка. Но целта бе постигната, независимо от цялото опорочаване на първоначалния замисъл. Възможно бе дори авторитетът на Юсир-Банбара да укрепне от цялата работа, макар Ванахомен да не бе сигурен в това. Даже след десетилетие имаше неща от банбарските нрави, които така и нямаше никога да проумее. Сред тях бяха реакциите на Унте.
Най-накрая в шатрата останаха петима - Ванахомен, Ка-рис, Янаса и двамата Лечители. Янаса бдеше над Ханани, макар признала мълком загубата в съперничеството с мъжа Лечител. Привършил лечението, той седеше кротко до момичето.
- Принце. - Ванахомен обърна към Карис поглед, в който се мярна чувство за вина. Оставил го бе коленичил през цялото време.
- Изправи се, Карис. Какво има?
Карис стана и премина на хакти, като при това погледна бегло към мъжа Лечител. - Предводителят на Дзике бе вече мъртъв, когато пристигнах. По него нямаше никакви следи. Аз забих ножа в гърдите му.
Ванахомен замръзна. Янаса се намръщи - нищо не можеше да разбере.
- Как е възможно? - попита тя. Здрав и прав мъж на тази възраст не можеше просто да тупне мъртъв на пода. Очите и се присвиха замислено. - Но тя наистина нямаше нож преди, а пък аз не съм и купувала. Ако трябва да бъда откровена, страх ме бе да не се пореже с него.
Магия. Нямаше друго обяснение. Ванахомен се извърна и се втренчи в гърба на мъжа Лечител.
- Янаса, остави ме, ако обичаш, с гостите на нашия род. Карис, върви с нея.