- Не знаех, че се молиш - отбеляза тя.
При тези думи Принцът се намръщи.
- Аз мразя Хетава, не Богинята. - Приближи се към Таса. Подтикнат от вътрешен порив, той го взе в обятията си, което Янаса му бе позволявала толкова рядко, още когато момчето беше бебе. - Щом Тя намира за уместно да ме дари с този благослов, най-малкото, което трябва да сторя, е да и благодаря.
- Но пак няма да следваш Нейния Закон.
Таса въздъхна доволно в съня си и се сгуши в гърдите на Ванахомен. Той не можа да сдържи усмивката си. Впоследствие нямаше да му спести закачките по този повод.
- Не. В сърцето си съм и верен, но на практика… Днес съм много по-корав, отколкото преди да напусна Гуджааре. Признавам, че това ме безпокои понякога. Но всички тези чужди на покоя неща правя в името на Гуджааре. Искам те да бъдат правилните неща, но… - Погледна я в очите. Синините ги нямаше и Азима бе мъртъв, но сянката на спомена бе оставила ясен отпечатък върху това сериозно лице. Ванахомен въздъхна и се опита следващите му слова да прозвучат дотолкова като молба за прошка, доколкото позволяваше собствената му гордост. -Невинаги успявам.
Тя се намръщи леко - според него не неодобрително, а по-скоро замислено. Внимателно го наблюдаваше как държи Таса. Усети, че обмисля нещо или пък се опитва да прикрие нещо.
- Той няма дарба, но все пак е твой син. Възможно е да се прояви у неговите деца. Тези неща понякога прескачат през поколение. - След като Ванахомен не каза нищо, понеже не можа да измисли какво, тя добави: - Ще трябва да му обясниш това, Принце. Знанието е оръжие. Не оставяй потомците си с голи ръце. - Замълча отново. - Като теб.
Той я изгледа строго, ядосано. Само че от това нямаше смисъл, защото не тя бе крила истината от него. Ханани не се впечатли от този гняв, може би защото съзнаваше правотата си. При тази мисъл Ванахомен въздъхна и омекна.
- Ще му обясня всичко. Утре. Ще кажа и на Янаса. Ще я убедя… ще опитам да я убедя… да го пусне някой ден в Гуджааре. Той трябва да знае как да заведе децата си в Хетава за преглед, ако има тази възможност.
Ханани се навъси.
- Значи тези неща тук зависят от майките. Ясно. - Помисли за момент. - Ще поговоря с нея, а също и с другите жени. Аз самата не съм майка, но може би ще им е по-лесно да разберат, когато го чуят от жена.
- Благодаря ти - каза изненадан Ванахомен. - Да, по-лесно ще разберат.
„Но защо ми помагаш?“ - не попита той. Въпросът беше излишен - явно тя си мислеше, че като помага, служи по някакъв начин на Богинята Хананджа. А може би бе убедена, че помага само на Таса, а Ванахомен е просто средство за това.
Жената неочаквано въздъхна и той разбра, че докато е разсъждавал върху нейните постъпки, тя е взела някакво решение.
- Има и друг начин да се предотврати лудостта - каза Ханани. - Най-сигурният е чрез сънна кръв, но след като не желаеш… - Тя се подвоуми. - Би могъл да се научиш да възстановяваш равновесието на жизнените си течности, когато бъде нарушено. Всички ние, които се занимаваме с тях, усвояваме това умение в самото начало. Ако и ти го овладееш, съзнанието ти ще бъде в безопасност.
Той се намръщи за момент, а после положи Таса върху постелята, за да си доспи остатъка от следобедната дрямка.
- Трудно ли се научава?
- За мен беше лесно, но на този етап от обучението бях вече доста напреднала в наркомансията. Всичко зависи от това колко бързо учиш и колко търпелив ще се покаже моят наставник…
- Дума да не става. - Да допусне този омразен инквизиторски копелдак в собствените си сънища? Как не! Та тя да не беше луда? - Ти ще ме научиш.
Ханани се стресна.
- Принце, аз съм само чирак.
- Не ме интересува. Можеш ли да ме научиш?
Тя се поколеба. Не от съмнение, разбра по лицето и той, а от съображения за приличие.
- Мога, но Мни-ини има зад гърба си дългогодишен опит…
- Значи ти ще бъдеш. Но ми кажи защо.
Сега бе неин ред да го погледне сякаш се е побъркал.
- Защото не желаеш да допуснеш моя наставник…
- Не, не. Кажи ми защо поначало предлагаш това. Аз ти нанесох тежко оскърбление, Чирак-Лечител Ханани. И бих го направил пак, без да ми мигне окото, ако това ще ми спечели гласовете на банбарските вождове. А ти ми прости. Защо?
Тя се отдръпна. Изведнъж всички чувства избягаха от лицето и и я оставиха студена като статуя. За един кратък миг му напомни Тианет.
- Никога не съм казвала, че ти прощавам - сряза го тя.
- Защо тогава ми помагаш?
- Защото ми се струва, че именно с тази цел ме изпратиха Бирниците на това място. Наредено ми е да спася Гуджааре. Като ти помагам, аз приближавам тази цел.