Домакинът сви рамене с привидно безразличие, но Тианет съзря напрежение в позата му.
- Ами ако се случи?
- Ти ли - започна Дети-ара с разтреперан и пълен с ужас глас, - ти ли си причинил болестта?
Лезанем се завъртя рязко към Санфи. Тялото и заприлича на пружина.
- Не - заяви твърдо Санфи, вперил поглед в младата жена, докато говореше. - Болестта е магия. А кой се занимава с магия в Гуджааре? Хетава. Може дори те сами да са я причинили по някакъв начин. Аз просто предлагам да подшушнем на хората и Протекторите всичко това.
Лезанем затаи дъх. Под смръщените и вежди лъщяха насълзени очи. Гефир престана да си играе с устната си. Единствен Дети-ара продължаваше да се взира в Санфи с нещо като подозрение, но не сподели своите притеснения, от какъвто и характер да бяха те.
След всичко това не остана много за казване. Лезанем и Ге-фир приеха да разпространят слуха из своите кръгове. Санфи, като един от най-изтъкнатите благородници в града, се нагърби със задачата да проведе среща с кисуатските Протектори, след като пристигнеха, за да ги запознае със своите съображения относно Хетава. Сега Тианет предложи на гостите нещо за хапване, за да се подкрепят преди сбогуване. След това я оставиха насаме с баща и.
Санфи седеше в гостната. Не помръдна от мястото, което бе заемал по време на срещата, вперил поглед в сключените пръсти на ръцете си. Тианет разтребваше. Мълча толкова дълго, че младата жена почти подскочи, когато проговори:
- Оправи ли Тантуфи?
Тианет едва не събори една ваза при звука от думите му. Изправи я припряно и заби поглед в нея, за да се съсредоточи, без да допусне обзелите я чувства до лицето си - промяната щеше да бие на очи.
- Да, татко. Затворих я в мазето.
- Заведи ме при нея. - Гласът му бе много тих.
Тианет се обърна към него с вазата в ръце и напрегнато тяло. Той я погледна, стиснал зъби.
- Не ми противоречи, Тианет - промълви той. - Не и тази вечер.
Като остави вазата, младата жена се засуети около нея -подреждаше цветята. Мисълта и бягаше напрегнато, търсеше начин да укроти гнева, който усещаше да струи откъм него, също като жега от фурна. Колкото повече се бавеше, толкова по-силна става тази жега. Най-накрая се обърна отново към Санфи, поклони се и тръгна към мазето.
Чуваше го как върви след нея - крачките му отмерени и бавни като нейните собствени, но дишането - накъсано и хрипливо. Коридорът към мазето бе тъмен, а късото стълбище натам - още по-тъмно. Той не можеше да забележи треперенето на ръцете и в мрака, но Тианет знаеше, че ще почувства нейния страх. Това бе едничкото нещо, което все още можеше да я уплаши - знаеха го и двамата.
В малкото мазе гореше фенер, поставен върху претъпкана от запечатани делви лавица. Из въздуха се носеше ухание от неговото масло, но недостатъчно силно, за да прикрие миризмата на плесен, излъчвана от землистия под и стените. Това мазе никога не успяваше да изсъхне напълно между два приливни сезона. В него държаха само неща, които не се влияеха от миризми. А също и такива, които не се смятаха за особено важни - като момиченцето, приковано с верига към една от стените.
Санфи влезе в помещението след Тианет и спря с присвити очи. Момичето се бе облегнало на стената с провесена глава. В тишината се чуваше неясното му мърморене, както и подръ-нкването на веригата от глезена, докато търкаше методично крака си в каменната стена.
- Защо не спи? - попита той.
Тианет преглътна мъчително. Но преди да измисли отговор, Тантуфи вдигна глава и потърси с усилие източника на гласовете с примигващи влажни очи.
- Никакъв сън - промълви то. - Никакъв сън-сън-сън, толкова много наоколо, толкова много.
Санфи стисна челюсти и сви юмруци. Направи крачка към детето. Цялата му поза издаваше неговите намерения. Тианет бързо застана между тях.
- По навик, татко - каза тя. - Свикнала е пазачите да я държат будна. Не разбира, че ти искаш от нея сега да спи.
- Разкарай се от пътя ми - изръмжа той.
- Няма къде да ходи, татко, най-накрая ще трябва да заспи…
Санфи посегна да я погали по бузата и Тианет млъкна застинала на място.
- Искам да заспи веднага - промълви той тихичко. - Нейната магия действа еднакво добре и когато е в несвяст.
„Не.“ Тианет затвори очи и усети в главата туптенето на сърцето си. Толкова малко бяха вече нещата, които можеха да я наранят, но срещу това нямаше защита. „Моля Те, Богиньо, недей. Не мога да гледам как я бие, последния път едва не умря. Моля Те, Хананджа, моля Те, помогни ми.“