- Питам се аз - изрече Мни-ини много бавно, за да подчертае своя гняв - дали не си си изгубила ума.
Седнала край вира със скръстени в скута ръце, Ханани въздъхна. Цял ден бе минал от последната им разправия - явно времето не помагаше за уталожване на нещата помежду им.
- Няма друг начин, Братко.
Когато му разкри своя план, Мни-ини седеше на един камък срещу нея и сплиташе косите си. А сега седеше там полугол, с чорлава коса и отправил гневен поглед към нея.
- Това въобще не е вярно, чирако мой. Изобщо не си длъжна да помагаш на Принца по какъвто и да било начин, да не говорим за идеята да го учиш на наркомансия.
- Но той може да полудее…
- Да си полудява със здраве.
Ханани зяпна смаяна Мни-ини. Той въздъхна, разтърка лице и стана, за да закрачи напред-назад.
- Ханани… - Поклати глава в безизходица. - Казваш, че гневът не ти носи утеха. Добре. Ти си по-добър Слуга на Хананджа от мене, защото аз искам той да страда също толкова дълбоко, колкото накара теб да страдаш.
Ханани се намръщи.
- Желанието за мъст е нормално чувство, Братко, но в него няма покой.
- Известно ми е! Но не мога да се примиря с онова, което ти причиниха машинациите на този нагъл чакал. Ти вече не се усмихваш. Дори не искаш да ми кажеш какво… какво точно се случи. Между нас е зейнала пропаст - между нас, които преди бяхме по-близки от кръвни роднини.
Ханани въздъхна и затвори очи. Искаше да се успокои. Не и се говореше за Азима, даже не и се мислеше за него. Но ето че Мни-ини непрекъснато повдигаше въпроса, отново и отново, тревожеше се и страдаше заради него, също както малко дете чопли едва зараснала раничка. Много важно, че тя е тази, която бе изтърпяла всичко.
- Това е без значение, Братко - каза Ханани, когато бе сигурна, че може да овладее гласа си. - Какъвто и да е станал Принцът, Хетава има пръст в цялата работа…
Мни-ини издаде гневен звук.
- Ванахомен е без значение, Ханани. Ниджири трябва да се е побъркал, щом го слага в сметките си, но аз пет пари не давам какво ще се случи с него!
Гневът и започна да се завръща. Стиснала юмруци, тя помоли Богинята да и даде сили.
- Заради него сме тук, Братко… Или предпочиташ всичко да отиде напразно? Болката, която изпитах… - Сега гневът бе изместен от погнуса, от грозния спомен за ръцете на Ази-ма, както и от още по-грозния - за собствените и ръце, които разкъсват душата му. Съсредоточи се върху думите си. Те не можеха да я наранят. - … Животът, който отнех… Гневът не ми носи покой, Братко. Но мисълта, че изтърпяното от мен, че нещата, които правя, могат да са полезни за Гуджааре - всичко това ме успокоява, признавам.
Мни-ини спря да крачи напред-назад, за да я изгледа втренчено и докато го правеше, по лицето му пробягаха сенки на мъка, на ярост и пак на мъка.
- Трябваше да те предпазя - промълви тихо той.
И сега Ханани изведнъж разбра каква е причината за неговия гняв.
- Случилото се с мен не бе по твоя вина - каза тя, колкото може по-внимателно.
- Бях само през две шатри от тебе! Трябваше да чуя. Трябваше да го предвидя…. - Думите му рязко секнаха и той сви юмруци край тялото си.
Ханани се надигна, приближи се и хвана с две ръце неговите, като го погледна в очите, за да се убеди той, че не го вини за нищо.
- Доста години вече не съм дете, Братко. Не можеш да ме предпазиш от целия свят.
Той се взря в нея с препълнени от съжаление очи и вдигна ръка към бузата и, както не бе правил от векове. Престана по същото време, когато спря да я прегръща и тя изпитваше остър копнеж и по двете през изтеклите от тогава години. И сега подложи буза под този непринуден жест, за да покаже колко му е благодарна за него, а той въздъхна болезнено.
- Ти за мене си дъщерята, за която така и не знаех, че ми е необходима - промълви той тихо. - Никой не може да обича другиго толкова силно и да запази при това пълния покой на сърцето си. Не бива да те обичам толкова много. Но не ме интересува, Ханани. Хич не ме интересува.
„Нито пък мене, Братко“ - каза си тя. - „Никога не бих съжалила, задето те обичам с такава сила.“
А Мни-ини бе казал истината. Като Лечители те се бяха клели във вярност само към своите просители, приносителите и събратя - Слуги в служба на Богинята. Личната любов - себичната обич, могъщото чувство към близки и любим - пречеше на всичко това.
И Ханани не каза нищо - само вдигна ръка и покри неговата върху бузата си. Мни-ини се усмихна с помръкнало от печал лице.
- Ето че правя още по-тежък товара на плещите ти - каза той. - Не ти стига всичко преживяно, ами трябва да тешиш и мен. - Той въздъхна. - Прости ми.
Тя поклати глава - не и се приказваше. Но нещо вътре в нея се отпусна, макар само мъничко, когато тормозещите я през последните дни чувства се изляха отчасти в думи. Така че и стана малко подобре, щом Мни-ини въздъхна и дръпна ръце от нея.