- Обучавай си Принца - каза той. - Стига да можеш. Той е стар за тая работа и сигурно твърде силно повлиян от варварския начин на мислене. Но щом си решила, ще ти помогна.
Тя успя да се усмихне - заради него.
- Благодаря ти, Братко.
Жрецът кимна с въздишка.
- Сега… Щом ще опитваш да натъпчеш магия в главата на глупака, ще имаш нужда от всичките си сили. Ела да видим дали тия диваци могат да приготвят нещо свястно за хапване.
По-късно същия ден, след невероятно вкусната вечеря от общия казан, приготвена за онези, които нямат свои роби, Ха-нани тръгна след малкия Таса по дълга пътека - нещо като едва забележима върволица стъпала, издълбани в източната стена на Мерик-рен-аферу. Таса, роден и раснал по тия места, се катереше като гущер по скалите и стръмните склонове и се присмиваше на Ханани, когато се спъне или спре да си поеме дъх. Но не я изостави, за което му бе благодарна.
По време на една от почивките, докато тя седеше върху плосък камък и се молеше скритите под него змии и паяци да си стоят отдолу, момчето приседна до нея с блеснали от любопитство очи.
- Защо - попита то. - Отива. Вана. Ти. - И посочи с ръка към върха на хребета, който Ханани не можеше да съзре от мястото си. Фенерът в ръката и очертаваше ярък светъл кръг, но отвъд него не се виждаше нищо. Силно се надяваше да са вече близо.
- Да го уча - отвърна тя, като се стараеше да използва по-прости думи. - Сънища. - Показа с жестове заспиване, като положи буза върху събрани длани.
Той се смръщи насреща и - замисли се.
- Защото… - Трескаво затърси нужните думи. - Отива. Вана. Към. Гуджааре. Ти учи сънища, защото?
Беше твърде трудно да обясни. Дори да говореше добре гуджаарейски, Таса си оставаше малко дете. Но тя знаеше колко болезнено Принцът преживява липсата на връзка между Таса и собственото му гуджаарейско минало. Вдигна пръсти пред очите на момчето, но без да го докосва.
- Даваш ли?
То се намръщи - в този момент заприлича много на баща си - но в крайна сметка любопитството взе връх. Кимна и затвори очи. Ханани допря върховете на пръстите си до клепачите му и бързо сътвори за него лек и приятен учебен сън. Ходила бе няколко пъти през живота си в двореца Яна-ян, обикновено за празника Хамиан. Показа го на Таса, като мина в съня през блестящите порти в огромния двор и спря пред подиума, от който по традиция Принцът на Гуджааре наблюдаваше хода на празненството. Подиумът не бе виждал Принц от десет години, но Ханани веднъж, още като дете, бе мярнала веднъж стария владетел, бащата на Ванахомен. Възползва се от бледия спомен, за да го извае в съня строен и горд, неподвижен като статуя върху извитата седалка, която му служеше за трон, с Ореола от злато и слонова кост зад главата му и малко над нея.
След това бавно и внимателно замести този Принц с нов: Ванахомен. Той седеше на същия трон с властен и високомерен израз на лицето, облечен в препаска от червена коприна, с огърлица от златни пластини и червен тюрбан, превърнал целия си образ в портрет под купола на короната от слонова кост.
Когато сънят свърши, Таса я погледна с удивление.
- Вана?
Ханани се усмихна и кимна.
- Гуджааре е Град на Сънища. Вана трябва да сънува хубави сънища, здрави сънища, за да може да ни управлява добре. Да бъде наш Принц. Разбираш ли?
Таса се намръщи, но не от неразбиране, усети тя. Той коленичи върху камъка и Ханани видя в очите му униние.
- Принц тука - каза момчето враждебно. - Предводител първо, при Унте, водач племе след Унте. Но…
„Той не ще се задоволи с това.“ - бе сигурна Ханани. Съзря едно ново прозрение в очите на момчето и съжали, задето му бе показала истината. Принцът бе раснал сред великолепие, каквото дори най-богатото банбарско племе не можеше да сънува. Като негов син Таса би могъл да има същото славно бъдеще… само че срещу страховита цена. Янаса го бе казала съвсем недвусмислено - банбарските деца принадлежаха към рода на майката, с неговите лели и баби, които да ги отгледат, с чичовци и вуйчовци, които да ги учат на мъжество. Банбарските мъже нямаха права върху собствените си деца, а само върху тези на жените от своя род. За да даде на Таса онова, което му се полагаше според традицията на Гуджааре, Ванахомен трябваше да го лиши от другото - което му предопределяше традицията на Банбара, както и от всички близки, които момчето познава и обича.
„Когато се върна в Гуджааре, ще загубя сина си.“ Спомнила си тези думи на Принца, Ханани проумя едновременно две неща. Янаса проявяваше не само великодушие, но и кураж, когато допускаше толкова голяма близост между момчето и неговия баща. А Принцът не бе толкова себичен и арогантен, колкото даваше вид.