Ханани въздъхна и докосна ръката на Таса.
- Моите баща и майка ме продадоха, когато бях по-малка от теб. Извадил си голям късмет с тези родители, които толкова много те обичат.
Той не разбра - позна по объркания поглед. Но ето че очите му изведнъж се разшириха. Таса скочи пъргаво на крака и измъкна от една гънка на робата си парче нащърбена скала- самоделен нож, както забеляза Ханани, която също стана. Момчето се обърна с лице към невидимата част от пътеката, извън светлия кръг на фенера, и застина с потръпващо от напрежение тяло.
Беше само Принцът, който се появи безшумно от мрака. Таса издиша и се отпусна с видимо облекчение.
Принцът ги приближи, загледан развеселено в смешния нож на момчето. Каза му нещо на хакти, Таса се сви засрамено и се опита да скрие незабелязано своето оръжие. Преди да успее обаче, баща му хвана ръката с ножа и приклекна да го разгледа. Поклати глава, но погледът му веднага омекна, когато спря върху Таса. Докосна с ръка бузата на момчето и Ханани си спомни неволно топлата длан на своя наставник.
След това Принцът се изправи и отвърза един от собствените си ножове, прикрепени към пояса му. Ръкохватката бе от полирана кост, а ножницата - красиво изработена от дебела кожа. Измъкна острието и лъскавата стомана блесна с отразена от фенера светлина. Прибра го, нави висящите ремъци около дръжката и подаде оръжието на Таса.
Той рязко вдиша и го пое с две ръце. Попита нещо с почтителен тон и Принцът кимна. Очите на момчето блеснаха. Избъбри въодушевено почти несвързани благодарности, притисна ножа към гърдите си и ухилен до уши хукна в мрака.
Принцът се загледа подире му и въздъхна така дълбоко, че едва не издуха булото пред лицето си.
- Глупостта на Вуджег дойде тъкмо навреме, макар че Янаса сигурно ще ми трие сол на главата.
- Ножът е опасен подарък в ръцете на едно дете.
- Така е, само че при банбарци момчетата, които мечтаят да станат воини, получават своя първи нож горе-долу на възрастта на Таса. - Той разгледа малкото каменно острие, което бе почти обикновено парче скала, а после го запрати в тъмното.
- Пък щом толкова много иска да има нож, подобре да е такъв, който няма да го подведе в случай на нужда.
Изглеждаше необичайно унил. Ханани не можа да открие и следа от характерните за него подигравателност и надменност. Реши да подеме инициативата:
- Щом като е така, то Янаса…
- Янаса иска да го направи племенен майстор на сметките, пазител на сказанията или ковач. Какъвто и да е, само не и воин. - Сви рамене. - Само че той си остава мой син, макар и тя да съжалява за това.
Ханани се досети, че е чул разговора и с Таса. Скалите отразяваха всеки звук и в такава тиха вечер думите им бяха отлитали надалече.
- Но пък децата рядко следват желания от родителите път - продължи Принцът, като се настани колкото може по-удобно срещу нея, облегнал гръб на една отвесна скала. - Твоите сигурно са останали доста изненадани от житейския ти избор.
Ханани сплете пръсти в скута си.
- Моите вероятно не се сещат многомного за мен, ако изобщо им се случва.
Той се подвоуми.
- Каза, че са те продали.
- Да. Ние сме от селската каста. Една година реколтата погина. Дълг на женското чедо е да спасява семейството в такива случаи - аз помолих да ме продадат.
Принцът свъси вежди.
- Чувал съм, че стават такива неща при низшите касти, но… На колко години беше тогава?
- Видяла бях шест наводнения на реката.
- Шест! - Той поклати глава. - Ти не си могла да знаеш за какво ги молиш.
Ханани сви рамене. Не бе знаела, но какво значение имаше вече?
- И защо Хетава? - попита той. - Те нямат голяма полза от жени - или поне така стояха нещата преди тебе. Твоите са могли със сигурност да вземат повече, ако те бяха дали в някое селско семейство без дъщеря или пък в тимбалинова пушалня, или някъде другаде.
Ханани наблюдаваше танца на пламъчето от фенера под ледения дъх на лекия вятър. Движенията му бяха омайващи почти като заклинание за сън.
- Аз си го избрах - отвърна тя най-накрая. - Хетава е бил винаги така величествен в моите очи. Всичките тези изискани и мъдри жреци, и магията, и възможността да уча, колкото си поискам… Исках го, па макар и само за няколко години.
- Всъщност твоите родители са сторили онова, което те е направило най-щастлива, макар и не толкова полезна за тях самите. - Очите му я следяха неотлъчно над булото.