Тази мисъл никога не бе хрумвала на Ханани. За приетите в Хетава деца, майка ставаше Богинята Хананджа, бащи - Слугите на Хананджа, а многобройните други осиновени от храма - цяла армия братя и сестри. Увереността в това им помагаше по-бързо да забравят родното семейство през първите най-тежки нощи на самота и носталгия. В края на краищата, тази първоначална убеденост се превръщаше в действителност. Може би и тя самата бе извадила късмет с родители, които я бяха обичали достатъчно силно, за да поставят нейното щастие на по-предно място от собствения си интерес.
Ханани склони глава към Принца, благодарна за проявеното разбиране. Той сякаш се развълнува за момент, но веднага изправи снага и попита:
- Ще започваме ли урока?
- О да, разбира се. - Това бе груба, болезнена смяна на темата. Досега не бе срещала толкова чепат гуджаареец, по-див и от кисуатец. - Да видим. Може ли да те прегледам?
Той кимна утвърдително. Ханани се изправи и го приближи. Не и бе лесно да застане, както е нужно, с всичките поли и роби по себе си, но си помогна, като опря ръка на рамото му. Това го накара да сведе замислен поглед към дланта и.
- Нямаше натъртване - каза той.
- Какво?
- Където ме удари оня кисуатски войник. Спомням си, че тогава предложи да ме лекуваш.
Ханани беше забравила. Това я накара да се почувства неловко, особено като се сети, че той бе направил опит да я отърве от същото, което Азима и бе причинил след това.
Не можеше, не биваше да задържа тази мисъл.
- Затвори очи - нареди тя. Думите и тонът и бяха също толкова груби, колкото неговото усилие да смени темата на разговора преди малко. Гласът и прозвуча студено дори в собствените и уши. Студенина изпълни очите на Принца в отговор. Без повече приказки той полегна назад и притвори клепачи.
„Твърде много гняв има в сърцето ми, за да се заема с това“ - даде си сметка Ханани. Само че казаното бе вече казано, а урокът - започнал. Не и оставаше друго, освен да продължи.
Тя отпусна пръсти върху клепачите и потърси душата му. Трябваше да прегледа множество пластове не само в плътта, но и други места, изградени от воля и емоции. Всичко би протекло по-лесно, ако можеше да го приспи, само че бе особено важно да го изучи не само заспал, но и буден - дори повече буден, бе подчертал Мни-ини, защото щеше да обучава будното му Аз, независимо от това, в кои селения щяха да бродят. И Ханани задълба в неговата свирепост и самота, в гордостта и ревниво пазената му недостъпност, а когато проникна в голямата артерия над сърцето, откри душата, и тогава…
Какво?
Нещо се промени.
Вместо мрака зад собствените и клепачи тя се видя въвлечена в по-плътна чернота. В първия миг се обърка, но веднага разбра - вече не бе у Принца. Връзката бе непокътната - светла кървавочервена линия пресичаше пространството. Неговата умблике, която задържаше душата към тялото. Тази на Ханани също се виждаше в лишеното от форми пространство.
Ханани не обичаше безформието. Но тъкмо си каза това и наоколо просветля - изпъкнаха очертанията на Залата на Благослова. Всичко в сиво.
Междинните селения. Уплашена, тя се хвърли към нишите, където тогава бе зърнала - вече бе сигурна - силата, убила Даюхотем. Но там нямаше нищо. Върна се с олекнало сърце към статуята на Хананджа и подиума, и видя себе си, още едно нейно Аз, облечено в широка официална роба, издута от вятър, който не се усещаше.
Коленичило в нозете на Богинята, с нож в ръката - току-що подарения от Принца на неговия син - то мушкаше неуморно мъничка фигура, превърната вече в безформено червено светотатство.
Ханани изпищя. Другата Ханани спря и вдигна поглед към нея. Усмихна се през сълзи и пръски кръв.
„Не! Никога не бих…“ Ханани сграбчи обезумяла собствената си нишка и…
… се върна в себе си толкова рязко, че отскочи от Ванахомен, затаила дъх.
Той отвори стреснат очи и я погледна изненадано.
- Какво стана?
- Аз… Аз не… - Неориентирана и мудна, тя не бе господар на мислите си. Не видя ли той този страховит образ? Не помнеше ли собствените си сънища? - Не знам. Бях…
- Богове, трепериш като пияница. - Принцът посегна да и помогне и постави едната си ръка на кръста и, а другата на бедрото и.
На бедрото, също като Азима…
Паниката я обсеби, преди да се усети.
- Не ме докосвай! - Гласът и почти не се чу, думите също. Тя започна да рита и ръкомаха в стремеж да се откъсне от него. Спъна се в полите си и падна сред камънак и прах, задъхана и потна, разтреперана толкова силно, че едва успяваше да диша. Продължи да лази на четири крака, докато някаква препречила пътеката отвесна скала не я спря.