Зад нея настана дълбока тишина и страхът на Ханани започна да избледнява.
281
- Няма да те докосвам - каза Принцът. Говореше тихо, с приглушен глас. - С какво мога да помогна? Да доведа ли наставника ти, но ще трябва да останеш тук самичка.
Тя започна да се овладява. Треперенето отслабна, докато се изправяше опипом с усилие да запази достойнство. Обърна се към него.
- Н-недей. Съжалявам. Не знам защо… - Но знаеше много добре. И двамата знаеха. - Съжалявам.
- От всички хора на света ти си последната, която би трябвало да се извинява на мен - отвърна Ванахомен. Тя нямаше да обърне в момента внимание на тези думи, нито на скритото в тях съжаление. - Тук си в безопасност, Чирак-Лечител. Не ще позволя никому да те нарани. Никога повече.
Странно. Невероятно. Думите я успокоиха. А не би следвало. Нямаше никакви основания да му се довери. Но самият факт, че той, едничкият мъж наоколо, не направи опит да я докосне отново, криеше своя собствена убедителна сила и тя се успокои още повече. Той замълча, което бе добре - така можеше да се престори, че го няма и да потърси покоя вътре в себе си. Най-накрая Ханани събра сили и седна.
- Мисля - започна отчетливо тя, - че трябва да приключим с уроците за тази вечер.
Принцът бе приклекнал близо до примигващия фенер. Той кимна. За нейно облекчение не я попита за необикновените неща в своя сън, нито дали се чувства добре.
- Ще те изпратя до долу.
Тя се изправи на крака. Принцът взе фенера и я изчака да приближи достатъчно, за да вижда напред в осветеното пространство, но не толкова, че да я докосне. Ханани не го погледна. Поведе я мълчаливо назад към лагера.
27.
GGD
Сън наяве
Имаше нещо особено в нощния въздух. Бирник Инму го усети, докато се прехвърляше от един покрив на друг по обратния път към Хетава. Ако покривът се бе срутил, случил някое от стръмните, покрити с керемиди безобразия, толкова харесвани от жина и други с вкус към чуждестранна екзотика, Инму щеше да си брои кокалите върху алеята отдолу. За късмет, този бе плосък. Приземи се лошо. Претърколи се с цел да убие инерцията и, общо взето, пострада единствено достойнството му.
То понесе допълнителен удар, когато вдигна очи и забеляза Бирник Ниджири, застанал прав до водния резервоар на същия покрив.
Инму се изправи притеснен. Но Ниджири не се заяде. Всъщност макар да се бяха разбрали предварително за срещата на това място, след като приключат, той не даваше вид изобщо да го е забелязал. Когато го приближи, Инму видя, че стои абсолютно неподвижен, подпрял се с една ръка на резервоара и явно потънал дълбоко в себе си, а лицето му бе замръзнало в гримаса на страх и гняв.
„Ниджири може и никога да не познае истински покой“ -бе казал веднъж наставникът на Инму Бирник Рабанех. - „Разполага с достатъчно за своите приносители, но никога не ще събере колкото е нужно, за да бъде щастлив. Не и в Хетава.“
Мисълта, че един от неговите братя страда толкова, понякога смущаваше покоя на самия Инму. Всички знаеха причината: Ехиру. Но във всяко друго отношение Ниджири беше образец за Бирник - бърз и мълчалив в работата, смъртоносен при стълкновение, нежен при събиране на Дан. Дали неутешимата мъка го правеше толкова съвършен? Инму нямаше представа, но бе решил да изучи отблизо своя брат, за да му помогне.
И сега го приближи в сянката.
- Ниджири-братко?
Жрецът вдигна рязко глава и за един кратък миг Инму се уплаши, че ще го удари. Сетне дивият войнствен поглед угасна и той каза:
- Инму. Усещаш ли?
Същото особено напрежение, изпълнило нощта около тях - онова, което бе доловил, докато скачаше преди малко. То бе толкова силно, че сякаш притъпяваше цветната светлина от Сънната Луна.
- Да - отвърна навъсен Инму, - но нямам представа какво е.
- Помислих… - запъна се Ниджири, като преглътна с усилие. Привикналият вече със сянката поглед на Инму забеляза избилите по лицето на жреца капки пот. - В един момент… Сонта-и е мъртъв, нали така? Погребахме го… - Затвори очи и потрепери.
Уплашен, Инму го бутна леко по рамото.
- Добре ли си, Братко?
Опита да си спомни кога за последно Ниджири се е подлагал на пранаж, ритуала за пречистване и духовно укрепване, изискван ежегодно от всеки Бирник. Момент… ами да - Ниджири се бе уединил в самота около средата на лятото, само преди няколко месеца. Прекалено скоро, за да се нуждае отново. Но каква бе тогава тази необичайна възбуда у него?
Ниджири най-неочаквано го погледна.
- Аз съм просто един заслепен от спомени глупак. Това е съвсем друго. - Измъкна се от ръката на Инму, присви очи и пристъпи към ръба на покрива. - Ела, Инму. Погледни.