– Трябва да се упражняваш повече – съгласи се Арлен.
– На баща ми не му харесва – каза Джейк. – Казва ми: „момче, ако нямаш к’во друго да пра’иш освен да ми жонглираш, ще ти намеря работа из къщата!”
– Баща ми реагира по същия начин, когато ме хване да танцувам – каза Мери.
Двамата погледнаха към Арлен с очакване.
– И баща ми правеше така – каза той.
– А майстор Коб не? – попита Джейк.
Арлен поклати глава.
– Защо ще го прави? Аз си изпълнявам всички задачи.
– Тогава кога намираш време да се упражняваш за вестоносец? – попита Джейк.
– Заделям време – отвърна Арлен.
– Как?
Арлен сви рамене.
– Ставам по-рано. Оставам до по-късно. Измъквам се след ядене. Каквото там трябва да се прави. Или би предпочел цял живот да бъдеш мелничар?
– Няма нищо лошо в това да бъдеш мелничар, Арлен – каза Мери.
Джейк поклати глава.
– Не, прав е – каза той. – Ако наистина искам това, значи ще трябва да поработя по-яко – и той погледна Арлен. – Ще се упражнявам повече.
– Не се безпокой – каза Арлен. – Ако не можеш да веселиш народа по селцата, ще си изкарваш прехраната като плашиш демоните на пътя с песните си.
Очите на Джейк се присвиха. Мери се разсмя, когато той се хвърли да замеря Арлен с топките си за жонглиране.
– Един добър жонгльор би ме уцелил! – подразни го Арлен, докато пъргаво избягваше всеки удар.
***
– Пресягаш се прекалено надалече – извика Коб.
За да покаже какво има предвид, Рейджън пусна с една ръка щита си и хвана копието на Арлен точно под върха, преди момчето да успее да го върне назад. Той дръпна рязко и изгубилият равновесие Арлен се претърколи в снега.
– Рейджън, внимавай – напомни му Елиса, стиснала здраво шала си в мразовития сутрешен въздух. – Ще го нараниш.
– Той е много по-внимателен, отколкото един ядрон би бил, милейди – каза Коб, достатъчно силно за да го чуе Арлен. – Целта на дългото копие е да държи демоните на разстояние, докато отстъпваш. Това е защитно оръжие. Вестоносците, които се пънат много да нападат, както младия Арлен тука, свършват мъртви. Виждал съм го с очите си как става. Веднъж на пътя за Лактън...
Арлен се намръщи. Коб беше добър учител, но често допълваше уроците си с ужасяващи истории за гибелта на разни други вестоносци. Намерението му беше да го обезкуражи, но думите му имаха обратен ефект – само затвърждаваха решението на Арлен да успее там, където другите са се провалили. Той се изправи и този път застана по-стабилно, като премести тежестта върху петите си.
– Стига толкова с дългите копия – каза Коб. – Хайде да пробваме късите.
Елиса се намръщи, когато Арлен постави двуметровото копие на стойката му и с Рейджън си избраха две по-къси, не по-дълги от метър оръжия, чиито остриета заемаха една трета от дължината им. Те бяха направени за ръкопашен бой, по-скоро за наръгване, отколкото за пронизване. Момчето си избра и щит, и двамата отново се изправиха един срещу друг в снега. Сега Арлен беше по-висок, по-широк в раменете, петнадесетгодишен, развил една сурова, жилеста издръжливост. Носеше старата кожена броня на Рейджън. Беше му голяма засега, но бързо я изпълваше.
– Какъв е смисълът на това? – попита Елиса разгневено. – Може ли въобще да се доближиш толкова до демон и да останеш жив?
– Виждал съм го да става – възрази Коб, докато наблюдаваше спаринга между Арлен и Рейджън. – Но навън между градовете има и други неща освен демони, милейди. Диви животни, дори и разбойници.
– Кой би нападнал вестоносец? – попита Елиса, шокирана.
Рейджън хвърли на Коб един яростен поглед, но Коб не му обърна внимание.
– Вестоносците са заможни хора – каза той, – и пренасят ценни стоки и съобщения, които могат да решат както съдбата на търговци, така и на кралски особи. Повечето хора не биха посмели да нападнат такъв пратеник, ама се случва. Колкото до животните... ядроните изтребват по-слабите, но най-силните хищници оцеляват.
– Арлен! – извика защитникът. – Какво правиш, ако те нападне мечка?
Без да спира или да отмества поглед от Рейджън, Арлен извика в отговор:
– Дългото копие в гърлото, оттегляш се докато кърви, после удряш в основните органи, когато спре да се бори.
– Какво друго правиш? – извика Коб.
– Лежиш неподвижно – каза Арлен с отвращение. – Мечките рядко нападат мъртвите.
– А лъвът? – попита Коб.
– Средното копие – извика Арлен, отблъсна с щита си удар от копието на Рейджън и парира. – Пробождам в раменната става и държа здраво, докато котката сама не се наниже, после с късото копие в гърдите или отстрани, както дойде.