И все пак Лийша беше далеч по-щастлива през последните седем години, отколкото през предишните тринадесет. Светът на Бруна бе много по-широк от този, за който майка ù я беше подготвяла. Имаше тъжни моменти, когато ù се налагаше да затваря нечии очи, но имаше и радостни, когато изваждаше поредното дете от майка му и предизвикваше с едно здраво шляпване първия му плач.
Скоро обучението ù щеше да завърши и Бруна щеше да се оттегли завинаги. Чуеше ли я сама да го казва, означаваше, че няма да живее дълго след това. Тази мисъл по всевъзможни начини караше Лийша да изпитва истински ужас.
Бруна беше за нея щит и копие, непробиваема защита срещу цялото село. Какво ще прави без тази защита? Лийша не можеше да се налага както Бруна, която крещеше заповеди и удряше глупаците. Но ако Бруна я няма, кой друг ще ù говори като на човек, а не като на билкарка? Кой ще издържа на сълзите ù и ще става свидетел на колебанията ù? Защото колебанието също означаваше нарушаване на доверието. Хората разчитаха, че билкарката им ще е уверена в себе си.
В най-съкровените ù мисли имаше даже нещо повече. Хралупата на дърваря вече ù изглеждаше малка. Вратите, които уроците на Бруна ù отвориха, не можеха да бъдат затворени лесно – постоянно ù напомняха не за това, което вече знаеше, а за това, колко много още не е научила. Без Бруна това пътешествие би приключило.
Тя влезе в къщата и видя Бруна седнала на масата.
– Добро утро – каза тя. – Не очаквах, че ще станеш толкова рано. Щях да направя чая преди да отида в градината.
Остави кошницата на пода и погледна огъня, където котелът вече димеше и бе готов да кипне.
– Стара съм, да – промърмори Бруна, – но не съм чак толкова сляпа и немощна, че да не мога да си направя един чай.
– В никакъв случай – отвърна Лийша и целуна старата жена по бузата. – Имаш сила да замахваш с брадвата наравно с дървосекачите.
Тя се разсмя, като видя ядната физиономия на Бруна, и взе царевичното брашно за кашата.
Годините, прекарани заедно, не бяха омекотили тона на Бруна, но Лийша вече почти бе претръпнала. Тя долавяше само любовта, стаена в мърморенето на старицата, и ù отвръщаше по същия начин.
– Днес си тръгнала рано да събираш билки – отбеляза Бруна по време на закуска. – Още се усеща демонската воня във въздуха.
– Само ти можеш да стоиш заобиколена от свежи цветя и да се оплакваш от вонята – отвърна Лийша. И наистина тя държеше цветя из колибата, които изпълваха въздуха със сладък аромат.
– Не сменяй темата – продума Бруна.
– Снощи дойде вестоносец – рече Лийша. – Чух рога му.
– Не оставаше и секунда до залез – измърмори Бруна. – Много безразсъдно.
Тя се изплю на пода.
– Бруна! – сгълча я Лийша. – Какво съм ти казвала за плюенето в къщи?
Старицата я погледна, влажните ù очи се присвиха.
– Казвала си ми, че това е проклетият ми дом и че мога да плюя, където си искам – отвърна ù тя.
Лийша се намръщи.
– Бях сигурна, че съм казала нещо друго – изрече тя като на себе си.
– Не ù ако си по-умна, отколкото смятат хората, когато ти оглеждат пазвата – отвърна Бруна и сръбна от чая си.
Лийша зяпна уж в потрес от казаното, но всъщност бе свикнала и на по-дебелашки изказвания от страна на старицата. Бруна говореше и вършеше каквото ù скимне, и никой нищо не можеше да ù каже.
– Значи, заради вестоносеца си скокнала навън толкова рано – каза Бруна. – Надяваш се, че е онзи красавец, а? Как му беше името? Дето ти прави мили очички.
Лийша се изсмя вгорчено.
– Вълчи очички, по-скоро – отвърна тя.
– И това може да е на добро! – изкиска се старицата и плясна Лийша по коляното.
Лийша поклати глава и стана да разтреби масата.
– Как му е името? – настоя Бруна.
– Не е каквото си мислиш – отвърна Лийша.
– Прекалено стара съм за тези игрички, момиче – каза Бруна. – Името.
– Марик – отвърна Лийша и подбели поглед.
– Да сваря ли едно котле помски чай за “добре дошъл” на младия Марик? – попита Бруна.
– За това ли си мислят всички? – заинтересува се Лийша на свой ред. – Обичам да си приказвам с него. Това е всичко.
– Не съм толкова сляпа, че да не забележа какво се върти в ума на това момче, освен приказките – рече Бруна.
– Нима? – запита Лийша и скръсти ръце. – Колко пръста съм вдигнала?