Бруна изсумтя.
– Нито един – рече тя, без дори да се обръща към Лийша. – Не съм вчерашна, тоя номер го знам. Точно както знам, че Мушморок вестоносецът не те е погледнал нито веднъж в очите по време на всичките ви разговори.
– Името му е Марик – настоя Лийша. – Напротив, гледа ме.
– Само ако не му е пред очите деколтето ти – гракна старицата.
– Невъзможна си – засегна се Лийша.
– Няма причина да се срамуваш – продължи Бруна. – Ако имах ненки като твоите и аз щях да се пъча.
– Аз не се пъча! – извика Лийша, но Бруна само повтори кикота си.
Чу се рог недалеч от тях.
– Това трябва да е младият господин Марик – уведоми я Бруна. – Най-добре да побързаш с контенето.
– Не е каквото си мислиш! – повтори Лийша, но Бруна махна категорично с ръка в знак, че отхвърля думите ù.
– Ще сложа чая да се вари, за всеки случай – рече тя. Лийша метна един парцал по старицата, изплези ù се и се отправи към вратата.
Навън на верандата тя се усмихна напук на себе си и зачака вестоносеца. Бруна я ръчкаше да си намери мъж почти колкото и майка ù на времето, но дъртата го правеше от обич. За Лийша тя искаше само да бъде щастлива и Лийша я обичаше силно поради тази причина. Но въпреки задевките на старицата, Лийша се вълнуваше повече от писмата, които Марик носеше, отколкото от вълчите му очи.
Още от малка обичаше дните на вестоносеца. Хралупата на дърваря беше нищожно селце, но то се намираше на пътя между три големи града и десетина села, и с местната дървесина, както и с хартията на Ърни, съставляваше важна част от икономиката на областта.
Вестоносци посещаваха Хралупата поне два пъти месечно и макар да оставяха повечето писма при Смит, на Ърни и Бруна им ги връчваха лично и често изчакваха отговор. Бруна си кореспондираше с билкарки от крепостите Райзън и Анжие, от Лактън и от няколко села. Зрението на Бруна обаче отслабваше и четенето на писмата и записването на отговорите постепенно стана задължение на Лийша.
Дори от разстояние Бруна вдъхваше респект. Действително, повечето билкарки в района дължаха на нея лечителските си способности. Често търсеха съветите ù за разни заболявания, които не им бяха в компетентността, а с всеки вестоносец прииждаха нови и нови молби да обучи една или друга начинаеща в занаята. Никой не искаше тя да напусне света заедно със знанията си.
– Прекалено съм стара, за да обуча още някоя! – оплакваше се Бруна, махваше отрицателно на предложенията, а Лийша пишеше учтиви откази – с което отдавна беше свикнала.
Всичко това даде на Лийша много възможности да си говори с вестоносци. Вярно, обаче, повечето я гледаха похотливо или се опитваха да я впечатлят с истории за Свободните градове. Марик беше един от тях.
Но историите на вестоносците докосваха струните на душата ù. Дори целта им да беше само да я омаят с приказки и след това да се намъкнат между бедрата ù, картините, които те рисуваха с думи, оставаха в бляновете ù. Тя копнееше да се разхожда по доковете на Лактън, да зърне безкрайните защитени полета на крепостта Райзън или да види Анжие – горската крепост. Копнееше да прочете техните книги и да се срещне с техните билкарки. По света имаше и други пазители на древните знания, само трябваше да се осмели да ги потърси.
Усмихна се, когато видя Марик. Дори отдалече тя го познаваше по походката, краката му бяха леко криви, тъй като беше прекарал живота си на кон. Вестоносецът беше анжиерец горе-долу на ръста на Лийша със своите метър и седемдесет, но в него се усещаше своеобразна кокалеста жилавина, а и Лийша не бе преувеличила за вълчия му поглед. Очите му проучваха околността с хищническо спокойствие, търсейки да открият някоя опасност... или пък плячка.
– Привет, Лийша! – извика той и вдигна копие към нея.
Лийша вдигна ръка за поздрав.
– Нужно ли е наистина да носиш това посред бял ден? – провикна се и тя и посочи копието.
– Ами ако срещнем вълк? – ухили се Марик. – Как да те защитя тогава?
– Наоколо няма много вълци – рече Лийша, докато той се приближаваше.
Имаше въздълга коса и очи с цвета на дървесна кора. Тя не можеше да отрече, че е красив.
– Ами мечка тогава – продължи Марик, достигайки в този момент колибата. – Или лъв. – И додаде с очи, вперени в деколтето ù: – Има много видове хищници по света.
– С това съм напълно наясно – отвърна Лийша и си понамести шала, за да покрие оголената си шия.
Марик се разсмя и отпусна вестоносническата си чанта на пода на верандата.
– Шаловете вече не са модерни – уведоми я той. – Няма жена в Анжие или Райзън, която още да носи подобно нещо.