– Тогава се хващам на бас, че или роклите им са с по-високи яки, или мъжете им са по-възпитани – отвърна Лийша.
– Яките им са високи – съгласи се Марик и се засмя, а после се поклони дълбоко. – Бих могъл да ти донеса анжиерска рокля с висока яка – прошепна той и се приближи.
– Кога ли пък ще имам повод да я сложа? – запита Лийша и се извъртя в последния момент, преди мъжът да успее да я притисне до стената.
– Ела в Анжие – предложи ù вестоносецът. – Там ще я носиш.
Лийша въздъхна.
– Бих искала – пророни тя тъжно.
– Може би ще ти се открие възможност – рече вестоносецът хитровато, поклони се и покани с жест Лийша да влезе в колибата преди него. Лийша се усмихна и влезе, но тутакси усети как очите му я оглеждат отзад.
Бруна все така седеше на стола си, когато влязоха. Марик отиде при нея и ù се поклони дълбоко.
– Млади господин Марик! – възкликна радостно Бруна. – Каква приятна изненада!
– Нося ви поздрави от господарката Джизел от Анжие – рече Марик. – Тя е затруднена от един случай и ви моли да ù помогнете.
Той бръкна в чантата си и извади хартия, навита на руло и завързана със здрава връв.
Бруна направи знак на Лийша да вземе писмото, облегна се назад и когато ученичката ù зачете, притвори очи.
– Многоуважавана Бруна, поздрави от Крепостта Анжие в година 326 СЗ – започна Лийша.
– Джизел дрънкаше като невидяла, когато я обучавах, а сега пише по същия начин – прекъсна я Бруна. – Няма да живея вечно. Прескочи на случая.
Лийша в миг обходи страницата с очи, обърна я и погледна от другата страна. Намери това, което търсеше, едва на втория лист.
– Момче – рече Лийша, – десетгодишно. В лечебницата го довела майка му, гадело му се и се чувствало отмаляло. Никакви други симптоми или история на заболяването. Предписали му злокоренче, вода и сън. Симптомите се усилили през следващите три дни и се появил обрив по ръцете, краката и гърдите. Дозата злокоренче била увеличена на осемдесет грама. Симптомите се влошили, към тях се добавила и треска, а от обрива излезли твърди, бели циреи. Мехлемите не повлияли. Започнало да повръща. Дали му сърцелист и опиум за болката, а за стомаха – сметана. Никакъв апетит. Изглежда не е заразно.
Бруна замълча задълго, за да помисли над думите. После погледна към Марик.
– Виждал ли си момчето? – попита тя.
Вестоносецът кимна.
– Потеше ли се? – попита Бруна.
– Да – потвърди Марик. – Но и трепереше, сякаш му беше хем горещо, хем студено.
Бруна изсумтя.
– Какъв цвят му бяха ноктите? – попита тя.
– Ами на нокти – отвърна той ухилен.
– Ако ми се правиш на много умен, ще съжаляваш – предупреди го Бруна.
Марик пребледня и кимна. Старицата продължи да го разпитва още няколко минути, като понякога изсумтяваше след отговорите му. Вестоносците бяха известни със своята точна памет и остра наблюдателност и Бруна изглежда не се съмняваше в думите му. Най-накрая тя му даде знак да млъкне.
– Нещо друго в писмото да заслужава внимание? – попита тя.
– Иска да ти изпрати нова ученичка – каза Лийша.
Бруна се намръщи.
– Имам една ученичка, Вика, която почти е завършила обучението си – прочете Лийша. – Ако не си съгласна да приемеш дебютантка, моля те, помисли дали да не обменим някои по-опитни.
Лийша ахна слисана, а Марик се ухили многозначително.
– Не съм ти казвала да спираш да четеш – рече рязко Бруна.
Лийша се прокашля.
– Вика дава много надежди – прочете тя. – Готова е да посрещне нуждите на Хралупата на дърваря, да се грижи за мъдрата Бруна и да се учи от нея. Със сигурност и Лийша би научила много как да се грижи за болните в моята лечебница. Умолявам те, нека поне още една новачка извлече полза от мъдрата Бруна, преди тя да си отиде от този свят.
Бруна замълча задълго.
– Трябва да си помисля малко над това, преди да отговоря – продума тя накрая. – Иди да си видиш пациентите в селото, момиче. Ще поговорим за това, като се върнеш. – А на Марик рече: – Ще си получиш отговора утре. Лийша ще се погрижи да ти се заплати.
Вестоносецът се поклони и излезе заднишком, а Бруна се отпусна и затвори очи. Сърцето на Лийша препускаше лудо, но ù беше ясно, че не трябва да прекъсва старицата, докато тя претърсва десетилетията от паметта си за начин как да излекува момчето. Лийша си взе кошницата и тръгна да наобиколи пациентите си.
Марик я чакаше отвън.
– През цялото време си знаел какво пише в писмото – обвини го Лийша.
– Разбира се – съгласи се Марик. – Бях там, докато тя го пишеше.
– Но не каза нищо – каза Лийша.