Беше готова да си тръгне, но видя Мейри и отиде да я поздрави. Приятелката ù се бе претоварила със задължения през последните години. Три деца се държаха за полите ù. Един млад стъклодухач на име Бен беше напуснал Анжие, за да си търси късмета я в Лактън, я в крепостта Райзън. Беше спрял в Хралупата на дърваря да поспечели някой и друг клат със занаята си, преди да тръгне отново на път, но тогава срещна Мейри и старите му планове се разтопиха като захар в чай.
Сега Бен упражняваше занаята си в обора на бащата на Мейри и бизнесът му се радваше на голям успех. Купуваше чували пясък от вестоносците от крепостта Красия и ги превръщаше във вещи, едновременно практични и красиви. Досега в Хралупата не беше живял стъклодухач и всеки искаше да си има разни стъклени неща.
Лийша също беше доволна от нововъведението и скоро поръча на Бен да изработи по-фините части от дестилаторите в книгите на Бруна. С тях тя можеше да извлича силата на билките и да вари лекове, по-могъщи от всякога досега.
Скоро след това Бен и Мейри се ожениха и не след дълго Лийша изтегли първото им дете измежду краката на Мейри. Други две го последваха едно след друго и Лийша обичаше всяко от тях, сякаш беше нейно. Разплака се, когато я удостоиха с честта да нарекат най-малкото на нейно име.
– Добро утро, калпазани – извика Лийша, клекна и остави децата да се гмурнат в прегръдките ù. Притисна ги силно до себе си, разцелува ги и на ставане им подаде по едно бонбонче, увито в хартийка. Бонбонките тя сама си ги правеше, което също бе научила от Бруна.
– Добро утро, Лийша – каза Мейри и направи лек реверанс.
Лийша понечи да се намръщи, но овладя лицето си. Тя и Мейри бяха останали близки през годините, но сега, откакто носеше престилката с джобовете, Мейри я гледаше по друг начин и изглежда нищо не можеше да промени това. Реверансът сякаш ù беше вроден.
Въпреки това, Лийша ценеше приятелството им. Сайра идваше тайно до колибката на Бруна да моли за помски чай, но отношенията им бяха дотам. Вероятно половината мъже в селото бяха чукали на вратата ù в един или друг момент, пък и тя винаги имаше повече пари, отколкото двете с майка ù можеха да припечелят с шиенето си.
Бриана беше дори по-зле в някои отношения. Не беше говорила с Лийша от седем години насам, но намираше за какво да я клевети пред всички останали. Беше решила да ходи при Дарси за лекове, а закачките ù с Евин бързо ù бяха закръглили корема. Когато пастир Майкъл я обвини публично, тя посочи Евин като бащата, вместо сама да се изправи пред общественото мнение.
Евин се ожени за Бриана с вилата на баща ù, опряна в гърба му, и братята ù от двете му страни, и оттогава се бе заел да я прави нещастна, а с нея и сина им Калън.
Бриана се бе показала добра майка и съпруга, но така и не свали килограмите, натрупани по време на бременността, а Лийша знаеше от опит как шарят очите, а и ръцете на Евин. Носеха се слухове, че често потропвал на вратата на Сайра.
– Добро утро, Мейри – каза тя. – Познаваш ли вестоносеца Марик?
Лийша се обърна да го представи, но не го откри зад себе си.
– О, не – възкликна тя, като видя, че се е счепкал с Гаред в далечния край на пазара.
На петнадесет години Гаред беше по-едър от всеки мъж в селото, освен от баща си. Сега, на двадесет и две, той беше станал двуметрова грамада от мускули, заякнали от целодневно размахване на брадвата. Говореше се, че в него вероятно тече милнийска кръв, защото сред анжиерците нямало такива мъжаги. Мълвата за лъжата му се беше разнесла из селото и оттогава момичетата се държаха на разстояние от него от страх да не останат заедно насаме.
Може би тъкмо заради това той все още желаеше Лийша. А може би щеше да я желае и без тази причина. Но Гаред не си беше научил житейския урок. Егото му бе наедряло едновременно с мускулите и го бе превърнало в точно такъв грубиян, какъвто всички отдавна подозираха, че ще стане. Момчетата, които преди се подбиваха с него, сега подскачаха на всяка негова дума, заради грубостта му. Но той беше истинско страшилище само за този, който си позволеше неблагоразумието да спре по-задълго погледа си на Лийша.
Гаред все още я чакаше. Държеше се сякаш един ден Лийша ще се осъзнае и ще разбере, че му принадлежи. Всички опити да го убедят в обратното бяха посрещнати с твърдоглаво упорство.
– Ти не си от нашия край – рече Гаред и сръга Марик в рамото. – И май не си чул, че Лийша вече е сгодена.
Извисяваше се над вестоносеца като голям мъж над малко момченце.
Но Марик не трепна и не се помести от удара. Стоеше твърдо на мястото си, а вълчите му очи останаха вперени в очите на Гаред. Лийша си пожела мълком разумът му да надделее.