– Но тя е на друго мнение – отвърна Марик и надеждите на Лийша потънаха. Тръгна към тях, но растящата тълпа наоколо ù препречи пътя. Дощя ù се отнякъде да ù падне Брунината тояга, че да успее да се провре напред.
– Даде ли ти тя обещание, вестоносецо? – каза Гаред настойчиво. – Щот’ на мен ми даде.
– Чух това – отговори Марик. – Чух също, че си най-големият глупак в Хралупата, щом си мислиш, че след като си я предал, тия думи струват повече от ядронска пикня.
Гаред изрева и замахна към вестоносеца, но онзи бе по-бърз, отскочи пъргаво настрани, вдигна копието си и удари Гаред с тъпото на дръжката му точно между очите. После завъртя в кръг оръжието си и шибна Гаред в свивките на коленете отзад, при което гигантът политна и се тръшна по гръб.
Марик изправи копието и го прибра до себе си, а вълчите му очи се втренчиха с хладна увереност в поваления Гаред.
– Ами ако те бях нападнал с острото? – рече той. – По-добре запомни, че Лийша отговаря сама за себе си.
Тълпата ги зяпаше без да шава, но Лийша все така отчаяно се провираше напред. Познаваше Гаред и ù бе ясно, че нещата не са приключили.
– Спрете с това безумие! – извика тя.
Марик я погледна и Гаред се възползва от момента, за да грабне края на копието му. Вестоносецът веднага върна вниманието си към Гаред и хвана дръжката с двете си ръце, за да издърпа копието.
Това беше последното нещо, което трябваше да направи. Гаред имаше силата на дървесен демон и дори да бе проснат по очи, никой не можеше да му излезе наглава. Мускулестите му ръце се стегнаха и Марик излетя във въздуха.
Гаред се изправи и прекърши като вейка двуметровото копие.
– Дай да видим са к’во шe напра’иш кат’ не се криеш зад копието – изломоти той и хвърли парчетата на земята.
– Гаред, недей! – извика Лийша, провря се през първата редица на зяпачите и сграбчи ръката му.
Той я блъсна настрана, без да сваля очи от Марик. Това просто движение я метна обратно в тълпата, където тя се стовари върху Дъг и Никлас и тримата заедно се сгромолясаха на земята в плетеница от тела.
– Спрете! – извика тя безпомощно, опитвайки се да се измъкне.
– Никой друг няма да те има – провикна се Гаред. – Или ме взимаш мен, или свършваш сбръчкана и самотна като Бруна!
И той закрачи към Марик, който тъкмо се изправяше на крака.
Гаред замахна с месестата си лапа към вестоносеца, но отново Марик се оказа по-бърз. Сниши се да избегне удара, вкара два светкавични юмрука в торса на Гаред и успя да се отдръпне доста преди да го достигне яростният им отговор.
Но Гаред с нищо не показа, че е усетил ударите. Двамата повториха още веднъж серията, само че този път Марик го нацели право в носа. Рукна кръв, но дърварят я изплю през смях.
– Т’ва ли ти е най-силното? – попита той.
Марик изрева, втурна се напред и засипа съперника си с порой от юмруци. Гаред не можеше да поддържа темпото, а и почти не се опитваше. Стискаше зъби и стоеше в глуха отбрана с почервеняло от гняв лице.
След няколко секунди Марик се отдръпна и зае котешка бойна стойка с вдигнати юмруци, готови за бой. Кокалчетата му бяха ожулени, дишаше тежко. На Гаред нищо му нямаше. За пръв път във вълчите очи на Марик се появи страх.
– Толко ли можеш? – попита Гаред и пак тръгна напред.
Вестоносецът отново го нападна, но този път не бе така бърз. Удари го веднъж-дваж и точно тогава дебелите пръсти на Гаред го сграбчиха здраво за рамото и го стиснаха. Вестоносецът се опита да се измъкне, но дърварят го държеше яко.
Гаред заби юмрук в корема на вестоносеца и му изкара въздуха. Пак го удари, този път в главата, и Марик се просна на земята като чувал с картофи.
– Са не си така наперен, а? – изрева Гаред. Марик се изправи на ръце и крака, понечи да се вдигне от земята, но Гаред го ритна силно в стомаха и го просна по гръб.
Лийша вече тичаше към тях, когато Гаред заби колене в Марик и го заудря с юмруци.
– Лийша е моя! – извика той. – И всеки, който твърди обратното, ще...!
Думите му обаче секнаха в мига, когато Лийша хвърли пълна шепа от ослепяващия прах на Бруна в лицето му. Устата му бе отворена и той вдиша инстинктивно. Разкрещя се, когато очите и гърлото му запариха, синусите му се свиха, а кожата му гореше, попарена сякаш от кипяща вода. Свлече се от Марик, претърколи се на земята и започна да се дави и да дере лицето си.
Лийша знаеше, че е използвала прекалено много от праха. Една щипка би спряла повечето мъже на място, но пълна шепа можеше да убие, тъй като караше хората да се давят със собствената си слюнка.