Тя се намръщи, проправи си път през зяпачите и взе кофата с вода, която Стефни бе използвала, за да мие картофи. Плисна я върху Гаред и гърчовете му се успокоиха. Щеше да бъде сляп още няколко часа, но тя не искаше смъртта му да лежи на съвестта ù.
– Край на обета ни – каза му тя, – сега и завинаги. Никога няма да бъда твоя съпруга, дори това да означава да умра сбръчкана и в самота! По-скоро бих се оженила за ядрон!
Гаред изръмжа, без да дава признаци, че я е чул.
Тя отиде при Марик, коленичи и му помогна да седне. Взе чиста кърпа и попи кръвта по лицето му. То вече започваше да се подува и натъртванията посиняваха.
– Май му разказахме играта, а? – попита вестоносецът, изкикоти се немощно и потрепна при болката, която смехът причини на лицето му.
Лийша сипа малко от грубия алкохол, който Смит вареше в мазето си, върху кърпата.
– Оооох! – изтена Марик при допира ù с лицето му.
– Така ти се пада – каза Лийша. – Можеше да се оттеглиш от боя, а и трябваше да го направиш, независимо дали си можел да спечелиш или не. Нямах нужда от твоята защита и въобще не съм по-склонна да обикна мъж, който смята, че ако се сбие, ще спечели благоразположението на една билкарка. Защо направо да не обикна местния побойник?
– Той пръв започна! – възропта Марик.
– Разочарована съм от Вас, господин Марик – каза Лийша. – Мислех, че вестоносците имат повече акъл в главата.
Марик сведе поглед.
– Заведете го в стаята му при Смит – каза тя на няколко мъже наблизо и те побързаха да изпълнят заръката. Както и повечето хора в Хралупата на дърваря правеха напоследък.
– Ако до утре сутринта станеш от леглото – каза Лийша на вестоносеца, – ще разбера за това и ще ти се ядосам още повече.
Марик се усмихна слабовато, докато мъжете му помагаха да върви.
– Това беше невероятно! – ахна Мейри, когато Лийша се върна за кошницата си с билки.
– Не беше нищо друго, освен едно безумие, което трябваше да се прекрати – сопна се Лийша.
– Нищо ли? – попита Мейри. – Двама мъже, приклещени като бикове, а ти само им хвърли шепа билки и хайде!
– Да нараниш с билки е лесно – каза Лийша, изненадана, че чува думите на Бруна да излизат от нейната уста, – лекуването с тях е трудната част.
***
Доста след пладне Лийша приключи обиколката си и се завърна в колибата на Бруна.
– Как са децата? – попита Бруна, когато Лийша остави кошницата си. Лийша се усмихна. Всеки в Хралупата на дърваря беше дете в очите на Бруна.
– Доста добре – отвърна тя и седна на ниския стол до този на Бруна, за да може старата билкарка да я вижда по-ясно. – Ставите на Йон Грей все така да го болят, но на акъл е като младо момче. Дадох му пресен благ мехлем. Смит още е на легло, но кашлицата му утихва. Мисля, че най-лошото му се размина.
И тя продължи да описва посещенията си, докато старицата кимаше безмълвно. Бруна щеше да я прекъсне, ако имаше забележка, но напоследък това рядко се случваше.
– Това ли е всичко? – попита Бруна. – А какво ще кажеш за сутрешната суматоха на пазара, за която ми съобщи младият Кийт?
– По-скоро беше идиотия – каза Лийша.
Бруна ù даде да остави темата с едно махване.
– Момчетата са си момчета – каза тя. – Дори когато станат мъже. Струва ми се, че си се справила достатъчно добре със ситуацията.
– Бруна, те можеха да се избият! – каза Лийша.
– О, я стига! – каза Бруна. – Не си първата хубавица, заради която са се сбили мъже. Може сега да не ти се вярва, но когато бях на твоята възраст, и заради мен се строшиха един-два кокала.
– Никога не си била на моята възраст – подразни я Лийша. – Йон Грей казва, че са те наричали „старуха” още когато са е учел да ходи.
Бруна се изкикоти.
– Така си е, така си е – отвърна тя. – Но преди това имаше момент, когато ненките ми бяха пълни и гладки като твоите и мъжете се биеха като ядрони за да ги смучат.
Лийша се вгледа внимателно в Бруна – опита се да обели от нея отминалите години и да види жената, която някога е била, но задачата ù се оказа безнадеждна. Дори да се вземеха предвид всичките преувеличения и истории за тъпчиплевели, Бруна беше поне на век. Никога не казваше точно годините си, а притиснеха ли я, отговаряше: „След стотната престанах да ги броя”.
– Във всеки случай – каза Лийша, – лицето на Марик може малко да се подуе, но няма причина утре той да не продължи по пътя си.
– Това е хубаво – каза Бруна.
– Измисли ли лек за младия пациент на госпожа Джизел? – попита Лийша.
– Ти какво би ù казала да направи с момчето? – отвърна Бруна.
– Сигурна съм, че не знам – каза Лийша.