Очите на Илона се изцъклиха и както някога, когато Лийша беше твърдоглаво дете, отговорът ù дойде незабавно.
– Забранявам ти! – кресна тя, а отворената ù длан залетя към лицето на Лийша.
Но Лийша вече не беше дете. Беше с размерите на майка си, по-бърза, по-силна. Хвана китката на Илона и я задържа на място.
– Дните, когато твоите думи имаха тежест за мен, отдавна отминаха, майко – каза Лийша.
Илона се опита да се отскубне, но Лийша я задържа още малко, дори само за да ù покаже, че може. Когато най-накрая я пусна, Илона потърка китката си и погледна презрително дъщеря си.
– Един ден ще се върнеш, Лийша – закле я тя. – Помни ми думите! И тогава за теб ще е много по-лошо!
– Мисля, че е време да си вървиш, майко – отвърна Лийша и ù отвори вратата точно когато Марик вдигаше ръка за да почука. Илона изръмжа, изблъска го от пътя си и продължи с тежка стъпка по пътеката.
– Моите извинения, ако се натрапвам – каза Марик. – Дойдох за отговора на госпожа Бруна. Трябва да потегля за Анжие до късно утро.
Лийша погледна Марик. Челюстта му беше натъртена, но тъмния му тен добре прикриваше повредата, а билките, с които девойката бе наложила разцепената му устна и окото му, не бяха допуснали подутината да се разрасне.
– Изглеждаш съвсем възстановен – каза тя.
– Бързите лечители стигат далеч в моя бранш – каза Марик.
– Тогава, значи, взимай си коня – каза Лийша, – и се върни след час. Отговора на Бруна ще го предам лично.
Марик се усмихна широко.
– Хубаво е, че отиваш – каза Бруна, когато най-накрая останаха насаме. – Хралупата на дърваря вече не е никакво предизвикателство за теб, а си прекалено млада да спреш развитието си.
– Ако мислиш, че това току-що не беше предизвикателство – каза Лийша, – значи не си внимавала.
– Може и да беше предизвикателство – каза Бруна, – но изходът от ситуацията не е бил под съмнение. Станала си прекалено силна за такива като Илона.
Силна, помисли си тя. Такава ли съм станала? През повечето време не се чувстваше така, но беше вярно, че никой от Хралупата на дърваря вече не я плашеше.
Лийша си събра чантите, малки и привидно недостатъчни, няколко рокли и книги, малко пари, кесията ù с билки, спален чувал и храна. Остави украшенията си, подаръците от баща ù и други вещи със сантиментална стойност. Вестоносците не носеха много багаж и Марик нямаше да се зарадва, ако конят му беше претоварен. Бруна ù беше казала, че Джизел ще осигури прехраната ù по време на обучението, но все пак, това изглеждаше ужасно малко за започването на нов живот.
Нов живот. Въпреки всички безспокойства, свързани с тази идея, тя ù носеше и вълнение. Лийша беше прочела всяка книга от библиотеката на Бруна, но Джизел имаше далеч повече, а другите билкарки в Анжие, ако можеха да бъдат убедени да споделят литературата си, имаха дори още повече.
Но докато часът наближаваше, Лийша се почувства сякаш някой ù изстисква въздуха. Къде се губеше баща ù? Нямаше ли да я изпрати?
– Почти стана време – каза Бруна.
Лийша вдигна поглед и разбра, че очите ù бяха навлажнени.
– Най-добре да си вземем сбогом – рече Бруна. – Едва ли ще получим друга възможност.
– Бруна, какво говориш? – попита Лийша.
– Не ми се прави на глупава, момиче – каза Бруна. – Знаеш какво имам предвид. Аз съм си изживяла моя дял два пъти, но не съм вечна.
– Бруна – каза Лийша. – Не е нужно да тръгвам...
– Ба! – каза Бруна и махна с ръка. – Овладяла си всичко, на което съм могла да те науча, момиче, така че нека тези години бъдат моят последен подарък за теб. Върви – подтикна я тя, – виж и научи колкото се може повече.
Тя разтвори ръце и Лийша се хвърли в прегръдките ù.
– Само ми обещай, че ще се грижиш за децата ми, когато си отида от тоя свят. Може да са глупави и твърдоглави, но в тях има добрина, когато нощта е мрачна.
– Обещавам – каза Лийша. – И ще те накарам да се гордееш.
– От теб друго и не очаквам – каза старицата.
Лийша изхлипа в грубия шал на Бруна.
– Страх ме е, Бруна – каза тя.
– Само глупак не би се уплашил – каза Бруна, – но аз самата съм изръшнала много свят, и не съм видяла ни едно нещо, с което да не можеш да се справиш.
Марик доведе коня си по пътеката. Вестоносецът носеше чисто ново копие в ръка, а изписаният със заклинения срещу демони щит висеше от предната част на седлото му. Дори да изпитваше някаква болка след боя, това не си личеше.