Спасявам го от самия него, мислеше си тя всеки път, когато му подправяше храната, защото кой мъж би желал да бъде изнасилвач? Но истината беше, че не изпитваше много угризения. Не ù беше приятно, че използва уменията си, за да смачка оръжието му, но дълбоко в себе си тя усещаше хладно удовлетворение, сякаш всичките ù жени-предшественици от незнайни векове насам, още от времето, когато първият мъж е притиснал жена на земята, за да я изнасили, кимаха със сурово одобрение, тъй като тя бе отнела мъжествеността му, преди той да отнеме нейната девственост.
Дните минаваха бавно, настроението на Марик се менеше от кисело към ядно заради провалите от предните нощи, които му тежаха все повече и повече. Последната вечер той отпи дълбока глътка от мяха си, изглеждаше готов да се метне извън кръга и да се остави на демоните. Облекчението на Лийша, когато видя горската крепост да се ширва пред тях сред дърветата, беше очевидно. Тя затаи дъх при вида на високите стени и техните силни и здрави лакирани защити, достатъчно големи за да оградят Хралупата на дърваря няколко пъти.
Улиците в Анжие бяха покрити с дървена настилка, която предотвратяваше издигането на демони от вътрешната страна на града. Целият град беше като дъсчена крайбрежна пътека. Марик я заведе навътре в града и я остави пред лечебницата на Джизел. Сграбчи ръката ù, когато тя се обърна за да си върви, и я стисна здраво, до болка.
– Това, което се случи извън тези стени – каза той, – си остава там.
– На никого няма да кажа – отвърна Лийша.
– Гледай да е така – каза Марик. – Защото ако го направиш, ще те убия.
– Заклевам се – каза Лийша. – Честна билкарска.
Марик изсумтя и я пусна, а след това дръпна здраво юздите на жребеца си и отпраши.
Лека усмивка докосна ъгълчетата на устата на Лийша, когато вдигна нещата си и се отправи към лечебницата.
Петнадесета глава
Изсвири ми цяло състояние
325 СЗ
Имаше дим и огън, и една жена, която извиси гласа си над крясъците на ядроните.
Обичам те!
Роджър се събуди внезапно, сърцето му препускаше. Над високите стени на крепостта Анжие беше пукнала зората и мека светлина се процеждаше през процепите на кепенците. Стискаше силно талисмана със здравата си ръка и докато светлината нарастваше, чакаше сърцето му да се успокои. Миниатюрната кукла, детско творение от дърво и канап, върху чиято глава бе прикрепен нейният кичур червена коса, беше единственото останало нещо от майка му.
Не си спомняше лицето ù, изгубено в пушека, както и повечето събития от онази нощ, но помнеше последните ù думи към него. Чуваше ги отново и отново в сънищата си.
Обичам те!
Той потърка косата между палеца и безименния пръст на осакатената си ръка. На мястото на първите му два пръста беше останал само неравен белег, но благодарение на нея Роджър не беше изгубил нищо друго.
Обичам те!
Талисманът беше тайната му защита и Роджър не беше споделил за него дори с Арик, който му беше като баща. Куклата му помагаше през дългите нощи, когато мракът се затваряше плътно около него и писъците на ядроните го караха да трепери от страх.
Но денят беше настъпил и светлината го накара отново да се почувства в безопасност. Целуна малката кукла и я върна в тайния джоб, който беше пришил към пояса на шарените си панталони. Дори само мисълта, че тя е там, го караше да се чувства по-смел. Беше десетгодишен.
Роджър се надигна от сламеника си, изтегна се и с прозявка на уста излезе залитайки от малката стая. Сърцето му се сви от мъка, когато видя Арик, клюмнал в несвяст на масата. Неговият майстор се беше прегърбил над празна бутилка и все още я стискаше здраво за гърлото, сякаш за да изцеди няколко последни капки от нея.
И двамата си имаха своите талисмани.
Роджър отиде при него и отскубна бутилката от пръстите му.
– Кой? К’во има? – извика Арик, вдигнал наполовина глава.
– Пак си заспал на масата – каза Роджър.
– А ти ли си, бе, момче? – изръмжа Арик. – Помислих, че отново е проклетият хазяин.
– Наемът отдавна трябваше да се плати – каза Роджър. – Уговорени сме да играем на Малкия площад тази сутрин.
– Наемът – изломоти Арик. – Все тоя наем!
– Ако не платим днес – напомни му Роджър – господин Кевин се зарече да ни изхвърли.
– Значи, ще играем – каза Арик и стана. Загуби равновесие и се опита да се задържи за стола, но така само го прекатури върху себе си, когато се сгромоляса на пода.
Роджър отиде да му помогне, но Арик го отблъсна.