Мърмореща публика се въртеше около Малкия площад, когато Роджър пристигна. Двадесетина човека, някои от които деца. Роджър си спомняше времето, когато вестта, че Арик Сладкогласни ще изнася представление, привличаше стотици от всички краища на града, че и от околните села. Тогава той пееше в храма на Създателя или в амфитеатъра на херцога. Сега Малкия площад беше най-доброто, което му даваше гилдията, а той и него не можеше да напълни.
Но някоя и друга пара беше по-добре от нищо. Дори само десетина души да оставеха по един клат Роджър, това пак щеше да им откупи още една нощ при господин Кевин, стига Гилдията на жонгльорите да не го хване, че играе без майстора си. Ако това станеше, просроченият наем щеше да е най-малката им грижа.
С едно „Фиуу!” той премина с танц през тълпата, като пръскаше оцветени крилати семенца от чантата. Шушулките им се завъртаха и се понасяха из въздуха зад него, като оставиха диря от ярки цветове.
– Чиракът на Арик! – извика един от тълпата. – Сладкогласният все пак ще дойде!
Заръкопляскаха и Роджър усети как стомахът му се сви. Искаше да каже истината, но първото правило на Арик за жонгльорството беше никога да не казваш или правиш нещо, което ще развали настроението на тълпата.
Сцената на Малкия площад беше на три нива. Отзад имаше дървен навес, който да подобрява акустиката и да предпазва артистите от суровото време. В дървото имаше издълбани защити, но те бяха изтъркани и стари. Роджър се почуди, дали биха могли да подслонят него и майстора му за през нощта, ако ги изхвърлеха.
Затича се нагоре по стълбите, претърколи се на салто през сцената и метна шапката за събиране на пари пред публиката с едно точно и рязко движение в китката.
Роджър разгряваше всяка тълпа за господаря си и само след минути той си влезе в обичайната серия от номера – премяташе се наоколо, разказваше вицове, правеше фокуси и имитираше слабостите на всеизвестни личности от властта. Смях. Аплодисменти. Постепенно тълпата започна да набъбва. Тридесет. Петдесет. Но все повече и повече мърмореха, нетърпеливи Арик Сладкогласни най-сетне да се появи. Стомахът на Роджър се стегна и той докосна талисмана в тайния си джоб за сила.
Отлагаше неизбежното колкото се можеше по-дълго, викаше децата напред, за да им разкаже историята за Завръщането. Успя да изиграе отделните части само с изкуството на мимиката и някои закимаха одобрително, но по много лица си личеше разочарование. Арик не изпяваше ли историята? Не бяха ли дошли точно за това?
– Къде е Сладкогласния? – провикна се някой от края.
Тези около него му казаха да мълчи, но думите му увиснаха във въздуха. Когато Роджър приключи с децата, наоколо се разнесе всеобщ ропот на недоволство.
– Дойдох да чуя песен! – извика същият мъж, като този път и други закимаха в съгласие.
Роджър знаеше, че не бива да удовлетворява желанието им. Гласът му не беше силен и се измяташе всеки път, когато му се налагаше да задържи някой тон за по-дълго. Тълпата щеше да побеснее, ако запееше.
Обърна се към торбата с вълшебствата за другата си възможност, подминавайки засрамено жонгльорските топки. Умееше да хвърля и хваща достатъчно добре с осакатената си ръка, но без показалец, с който да завърти топките по необходимия начин, и без половин длан, с която да ги лови, ръцете му просто не можеха да си съдействат за тънкостите на истинското жонглиране.
– Какъв е този жонгльор, дето не може да пее и да жонглира? – викаше му понякога Арик.
Не много добър, знаеше си Роджър.
Беше по-добър с ножовете в торбата, но за да викаш хора от публиката да ти стоят до стената, докато ти мяташ ножове около тях, се искаше изрично разрешително от гилдията. Арик винаги избираше някое гърдесто момиче да му асистира, което най-често се озоваваше в леглото му след представлението.
– Не мисля, че ще дойде – чу се същият човек да казва. Роджър го наруга наум.
Мнозина от публиката също се заизнизаха. Някои хвърлиха по клат в шапката от съжаление, но ако Роджър не предприемеше нещо бързо, никога нямаше да изкара достатъчно, за да удовлетвори господин Кевин. Очите му се спряха на калъфа на цигулката и той бързо я грабна като видя, че неколцина са останали да гледат. Извади лъка и както винаги, тя пасна точно на осакатената му ръка. Тук липсващите му пръсти не бяха нужни.
В мига, в който докосна лъка до струните, музиката изпълни площада. Някои от тези, които се обръщаха да си вървят, спряха и се заслушаха, но Роджър не им обърна внимание.