Той не си спомняше добре баща си, но паметта му бе запазила картината как Джесъм пляска и се смее, докато Арик свири на цигулка. Когато свиреше, момчето усещаше любовта на баща си, както усещаше тази на майка си, докоснеше ли талисмана. В безопасност сред тази любов, той остави страха си да се отрони от него, а сам изгуби във вибриращата милувка на струните.
Обикновено свиреше само в акомпанимент на Арик, но този път Роджър стигна по-далеч, като позволи на музиката си да изпълни пространството, което Сладкогласния щеше да заеме. Пръстите по здравата му лява ръка изгубиха очертанията си в бързината, с която се движеха по позициите, и скоро тълпата започна да пляска с темпото, около което искаше той да извие музиката си. Арик засвири все по-бързо и по-бързо, тоновете му се изтръгваха все по-отривисто и се люшваха в танц по сцената в такт с мелодията. Когато сложи крак на едно от стъпалата на сцената и се оттласна в задно салто, без да пропусне и нота, тълпата изрева.
Звукът прекъсна транса му и той видя, че площада се беше напълнил, имаше дори хора, които се блъскаха отзад, за да го чуят. От колко ли време самият Арик не беше привличал такава тълпа! В изумлението си Роджър едва не пропусна тон и стисна зъби да се държи за музиката, докато тя отново не стане целия му свят.
– Това беше добро представление – поздрави го някакъв глас, докато Роджър броеше лакираните дървени монети в шапката. Почти триста клата! Кевин нямаше да ги тормози цял месец.
– Благодаря... – започна Роджър, но гласът му заседна в гърлото, щом погледна нагоре. Майсторите Джейсън и Едъм стояха пред него. Членове на Гилдията.
– Къде ти е майсторът, Роджър? – строго попита Едъм. Беше майстор актьор и мим, за чиито представления се говореше, че привличали зрители чак от крепостта Райзън.
Роджър преглътна тежко, а лицето му пламна. Сведе поглед с надеждата, че ще вземат страха и гузността му за срам. – Аз... аз не знам – каза той. – Трябваше да бъде тук.
– Бас ловя, че отново е пиян – изсумтя Джейсън. Беше познат още като Златния Тон – име, за което се твърдеше, че сам си го е дал – защото бил певец от висока класа. Но по-важното в случая беше, че Джансън, първият министър на Херцог Райнбек, бе негов чичо, и той държеше светът да не остава в неведение за този факт. – Старият Сладкогласни нещо се е мариновал напоследък.
– Истинско чудо е, че е успял да запази разрешителното си толкова дълго – каза Едъм. – Чух, че миналия месец се е насрал по средата на изпълнението си.
– Това не е вярно! – каза Роджър.
– Щях да се безпокоя повече за себе си, ако бях на твое място, момче – каза Джейсън и насочи дълъг пръст към лицето на Роджър. – Знаеш ли каква е глобата за събиране на пари без разрешително за представлението?
Роджър пребледня. Арик можеше да загуби разрешителното си заради това. А ако гилдията докараше работата до съд, и двамата можеха да свършат като дървосекачи с оковани глезени.
Едъм се засмя.
– Не се бой, момче – каза той. – Стига гилдията да си вземе своя дял – и той сам се обслужи с голяма част от дървените монети, които Роджър бе спечелил, – не мисля, че ще се наложи да отдаваме специално внимание на случилото се.
Роджър беше достатъчно умен, за да не се възпротиви, когато мъжете разделиха и прибраха в джобовете си повече от половината му печалба. Малко от нея, ако въобще нещо, щеше наистина да стигне до хазната на жонгльорите.
– Имаш талант, момче – каза Джейсън, когато се обърнаха да си вървят. – Може би трябва да си помислиш за покровител с по-добри перспективи. Ела при мен като се измориш да чистиш след стария Спиртогласни.
Разочарованието на Роджър трая само докато не поклати шапката. Дори половината беше повече от това, което се бе надявал някога да спечели. Върна се тичешком в странноприемницата и се отби само до едно-единствено място. Отиде при господаря Кевин, чието лице се превърна в буреносен облак, щом видя момчето да се задава.
– Дано не си дошъл да ми се молиш от името на майстора си, момче – каза той.
Роджър поклати глава и подаде кесия на мъжа.
– Господарят ми каза, че ще стигне за десет дена – каза той.
Учудването на Кевин беше очевидно, когато претегли с ръка кесията и чу удовлетворителното тракане на дървените монети вътре. Поколеба се малко, после изсумтя, сви рамене и прибра кесията в джоба си.
Арик все още спеше, когато Роджър се прибра. Момчето знаеше, че майсторът му никога няма да разбере, че са платили на ханджията. Щеше усърдно да го избягва и да се поздрави сам, че е изкарал десет дена без да плати.