Роджър сложи няколкото останали монети в кесията му. Щеше да каже на майстора си, че ги е намерил разпиляни в торбата с чудесата. Това рядко им се случваше, откакто парите им станаха кът, но Арик нямаше да повдига повече въпроси за богатството им, щом видеше какво друго му бе купил чиракът.
Роджър остави бутилката вино до Арик, докато спеше.
Арик беше станал преди Роджър на следващата сутрин и си преглеждаше грима в пукнато огледало с дръжка. Не беше млад, но не беше и толкова стар, че инструментариумът на една жонгльорска палитра да не може да го направи такъв. В дългата му, изсветляла от слънцето коса все още имаше повече златно отколкото бяло, а кафявата му брада, потъмнена с боя, скриваше наедряващата му двойна брадичка. Гримът пасваше на тена му толкова добре, че бръчиците около сините му очи бяха изчезнали.
– Миналата нощ изкарахме късмет, момчето ми – каза той, докато оглеждаше лицето си, за да види дали гримът си личи, – но не можем вечно да избягваме Кевин. Косматият язовец ще ни пипне рано или късно и когато го направи, ще иска да се бръкнем с повече от... – той посегна в кесията, извади монетите и ги хвърли във въздуха. – ... шест клата.
Ръцете му се движеха прекалено бързо, за да ги следи човек, хващаше монетите от въздуха и в спокоен ритъм ги хвърляше отново над главата си.
– Да си упражнявал жонглирането си, момче? – попита той.
Преди Роджър да успее да си отвори устата да му отговори, Арик изстреля към него един от клатовете. Роджър знаеше този номер, но готов или не, усети остър прилив на страх, щом хвана монетата с лявата си ръка и я хвърли във въздуха. Бързо една след друга последваха още монети и той се бореше за контрол, докато ги улавяше с осакатената си ръка и ги прехвърляше в другата, с която отново да ги метне във въздуха.
Когато запрехвърля четири монети, момчето се ужаси. Щом Арик добави и пета, на Роджър му се наложи да танцува като луд, за да не допусне да паднат. Арик реши да не подава и шеста, и вместо това изчака търпеливо. Действително, миг по-късно Роджър падна на земята под съпровода на тракащите монети.
Роджър се сви в очакване на тирадата на господаря му, но Арик само въздъхна дълбоко.
– Слагай си ръкавиците – каза той. – Трябва да излезем и да напълним кесията.
Въздишката жегна Роджър повече от крясък и перване по ухото. Яростта означаваше, че Арик бе очаквал повече. Въздишката означаваше, че господарят му се е предал.
– Не – каза той. Думата се изплъзна от устата му, преди да успее да я спре, но след като застана във въздуха между тях, Роджър усети, че си е точно на мястото, точно както усещаше лъка в осакатената си ръка.
Арик кипна под мустаците си, шокиран от безочието на момчето.
– Ръкавиците, имам предвид – поясни Роджър и видя изражението на Арик да се променя от гневно към любопитно. – Не искам да ги нося повече. Мразя ги.
Арик въздъхна, махна тапата от новата си бутилка вино и си сипа чаша.
– Нали се разбрахме – каза той и посочи Роджър с бутилката, – че хората няма да искат да те наемат, ако знаят за твоя недъг? – попита той.
– Не сме се разбирали – каза Роджър. – Един ден ти просто ми каза да си ги слагам.
Арик се изкиска.
– Не ми се ще да те разочаровам, момче, но така стоят нещата между майстор и чирак. Никой не ще сакат жонгльор.
– Значи това съм аз? – попита Роджър. – Един инвалид?
– Разбира се, че не – отвърна Арик. – Не бих те заменил с нито един чирак в Анжие. Но не всеки би погледнал отвъд демонските ти белези, за да съзре човека зад тях. Ще ти лепнат някой подигравателен прякор и ще се окаже, че се смеят на теб, а не заради теб.
– Не ме интересува – каза Роджър. – Ръкавиците ме карат да се чувствам като измамник, а ръката ми е достатъчно зле и без фалшивите пръсти, с които става още по-несръчна. Какво значение има на какво се смеят, щом идват и дават клатове за това?
Арик задържа погледа си върху него, докато почукваше чашата си.
– Дай да ти видя ръкавиците – каза той накрая.
Бяха черни и му стигаха до средата на предмишницата. По краищата им бяха зашити триъгълници в ярки цветове, окичени с камбанки. Роджър ги хвърли намусен към господаря си.
Арик хвана ръкавиците, погледна ги за по-малко от миг, метна ги през прозореца и потърка ръце, сякаш при допира си с тях се беше омърсил.
– Взимай си ботушите и да тръгваме – каза той и гаврътна остатъка от чашата си.
– И тях много не ги харесвам – осмели се да каже Роджър.
Арик се усмихна на момчето.