323-325 СЗ
Покривът на херцогската библиотека в Мливари беше магическо място за Арлен. В ясен ден светът се разгръщаше под него – свят, който не беше ограничен от стени и защити, който се ширеше надалеч в безкрайността. Това беше и мястото, където той за пръв път погледна Мери и наистина я видя.
Работата му в библиотеката идваше към своя край и той скоро щеше да се върне в работилницата на Коб. Гледаше как слънцето си играе по заснежената планина, как се спуска в долината в подножието ù. Арлен се опитваше да запази гледката завинаги в паметта си и когато се обърна към Мери, поиска да направи същото с нея. Тя беше на петнадесет, далеч по-красива от всякакви планини и сняг.
Повече от година Мери беше най-близкият му приятел, но Арлен никога не я бе възприемал като нещо повече. Сега, когато я видя обагрена в слънчева светлина, с дългите ù, кестеняви коси, развети от хладния планински вятър, с ръце, притиснати от студ към набъбналата ù пазва, тя изведнъж се превърна в млада жена, а той – в млад мъж. Пулсът му се ускори при вида на полите ù, които вятърът подмяташе, а дантелени ръбове подсказваха за фустите отдолу.
Направи крачка напред без нищо да казва, но тя улови намерението в очите му и се усмихна.
– Крайно време беше – каза тя.
Той се пресегна нерешително и погали бузата ù с гърба на дланта си. Тя се притисна към ръката му, той усети сладкия ù дъх и я целуна. Отначало беше нежно, колебливо, но се задълбочи, когато тя му отвърна, превърна се в нещо със собствен живот, нещо жадно и страстно, нещо, което се бе насъбирало в него през последната година без той да подозира за него.
Малко по-късно устните им се разделиха с меко пукване и те се усмихнаха нервно. Прегърнати, двамата се загледаха в Мливари, а помежду им искреше споделеното сияние на младата любов.
– Постоянно се взираш в долината – каза Мери. Прокара пръсти през косата му и целуна слепоочието му. – Кажи ми за какво мечтаеш, когато очите ти добиват този блуждаещ поглед.
Арлен замълча за малко.
– Мечтая да спася света от ядроните – каза той.
Нейните мисли бяха поели в друга посока и тя се засмя на неочаквания отговор. Не искаше да бъде груба, но гласът ù се вряза в него като камшик.
– Значи се мислиш за Избавителя? – попита тя. – Как ще постигнеш това тогава?
Арлен се отдръпна малко от нея, внезапно почувствал се уязвим.
– Не знам – призна той. – Ще започна с вестоноство. Вече съм спестил достатъчно пари за броня и кон.
Мери поклати глава.
– Това е немислимо, ако ще се женим – каза тя.
– Ще се женим? – попита изненадано Арлен, поразен от напрежението в гърлото си.
– Какво, не съм достатъчно добра ли? – попита Мери и се отдръпна с възмутено изражение.
– Не! Не съм казвал това... – заекна Арлен.
– Ами, добре тогава – каза тя. – Вестоноството може да носи пари и уважение, но е прекалено опасно, особено след като се родят децата ни.
– Сега и деца ли ще раждаме? – изписука Арлен.
Мери го погледна сякаш беше пълен идиот.
– Не, така просто няма да стане – продължи тя без да му обръща внимание, докато обмисляше нещата. – Ще трябва да станеш защитник като Коб. Пак ще можеш да се бориш с демоните, но ще бъдеш при мен на безопасно място, вместо да яздиш из някакакви гъмжащи от ядрони пътища.
– Не искам да бъда защитник – каза Арлен. – Това за мен никога не е било нещо повече от средство, чрез което да постигна целта си.
– Каква цел? – попита Мери. – Да легнеш мъртъв на пътя ли?
– Не – отвърна Арлен. – Това няма да ми се случи.
– Какво ще спечелиш като вестоносец, което няма да спечелиш като защитник?
– Бягство – каза Арлен, без да се замисли.
Мери замълча. Извърна глава, за да избегне погледа му и след няколко секунди изплъзна ръката си от неговата. Седна умълчана и Арлен откри, че тъгата я правеше още по-красива.
– Бягство от какво? – попита тя. – От мен?
Арлен я погледна, привлечен по начини, които едва сега започваше да разбира, и гърлото му се стегна. Толкова лошо ли ще е да остане? Какви бяха шансовете му да намери друга Мери?
Но това беше ли му достатъчно? Никога не бе искал семейство. Това бяха обвързаности, от които не се нуждаеше. Ако бе искал брак и деца, можеше със същия успех да си остане в Потока на Тибит с Рена. А мислеше, че Мери е различна...
Арлен си припомни картината, която го бе поддържала през последните три години, как препуска по пътя, свободен да скита навсякъде. Както винаги, мисълта го преизпълни отвътре, докато не се обърна отново към Мери. Блянът го напусна и всичко, за което можеше да мисли, бе да я целуне отново.