Той се качи в стаята си и започна да си събира нещата. По-добре да спи на твърд сламеник в работилницата на Коб, отколкото в мекото легло, което му костваше правото сам да избира живота си.
***
Месеци наред Арлен отбягваше Рейджън и Елиса. Те се отбиваха често до работилницата на Коб за да го видят, но той не можеше да бъде открит. Изпращаха слуги, които да правят опити за помирение, но резултатът бе същият.
След като вече не ползваше конюшнята на Рейджън, Арлен си купи собствен кон и ходеше да се упражнява на полето извън града. Мери и Джейк често го придружаваха и тримата ставаха все по-близки. Мери се мръщеше заради тренировките, но те все още бяха млади и простата радост да препускаш на кон из полетата прогонваше всякакви други чувства.
Арлен ставаше все по-самостоятелен в работата си при Коб, отговаряше на повиквания и приемаше нови клиенти без надзор. Името му се разчу из защитническите кръгове, а приходите на Коб нарастваха. Нае слуги и взе още чираци, като остави по-голямата част от обучението им в ръцете на Арлен.
Повечето вечери Арлен и Мери се разхождаха заедно и съзерцаваха багрите в небето. Целувките им ставаха все по-жадни, и двамата искаха повече, но Мери винаги се отдръпваше преди да преминат границата.
– Остава ти още година като чирак – казваше тя. – Можем да се оженим на следващия ден, ако поискаш, и от там нататък ще можеш да ме обладаваш всяка нощ.
***
Една сутрин, когато Коб го нямаше в работилницата, Елиса се появи. Арлен беше зает да говори с клиент и забеляза присъствието ù едва, когато вече бе станало твърде късно.
– Здравей, Арлен – каза тя, когато клиентът си тръгна.
– Здравейте, лейди Елиса – отвърна Арлен.
– Не е нужно да бъдеш толкова формален – каза Елиса.
– Мисля, че неформалността обърка естеството на нашите взаимоотношения – отвърна Арлен. – Не искам да повтарям същата грешка.
– Извинявах ти се отново и отново, Арлен – каза Елиса. – Какво трябва да направя, за да ми простиш?
– Да стоите зад думите си – отговори Арлен.
Двамата чираци на тезгяха се спогледаха, после станаха едновременно и напуснаха стаята. Елиса не ги забеляза.
– Но аз стоя зад думите си – каза тя.
– Не е така – отвърна Арлен, събра няколко книги от тезгяха и тръгна да ги подрежда. – Съжалявате, че ви чух и се обидих. Съжалявате, че си тръгнах. Единственото нещо, за което не съжалявате, е, че накарахте Рейджън да не ме вземе.
– Пътуването беше опасно – каза Елиса внимателно.
Арлен тресна книгите на пода и срещна погледа на Елиса за пръв път.
– Изминах същия маршрут дузина пъти през последните шест месеца – каза той.
– Арлен! – каза Елиса без дъх.
– Ходих и до Мините на херцога – продължи момчето. – И до Южните каменоломни. До всяко място на ден път от града. Направих си собствени защитни кръгове и откакто подадох молба за прием, Гилдията на вестоносците се мъчи да ме спечели и ми дава какъвто маршрут си поискам. Нищо не успя да постигнеш. Няма да позволя да бъда затворен в клетка. Нито от теб, нито от който и да било другиго.
– Не съм искала да те затварям в клетка, Арлен, само да те предпазя – нежно каза Елиса.
– Никога не си била в позиция да решаваш вместо мен – каза Арлен, обърна се и отново се върна към работата си.
– Може би не съм била – въздъхна Елиса, – но го направих само защото се тревожа за теб. Защото те обичам.
Арлен спря за момент, отказваше да я погледне.
– Толкова ли е лошо, Арлен? – попита Елиса. – Коб не е млад и те обича като собствен син. Толкова ли страшно ли ще бъде, ако поемеш работилницата му и се ожениш за онова красиво момиче, с което съм те виждала?
Арлен поклати глава.
– Няма да стана защитник, никога.
– А когато се пенсионираш, като Коб?
– Дотогава ще бъда мъртъв – каза Арлен.
– Арлен! Не говори такива ужасни неща!
– Защо? – попита Арлен. – Това е истината. Няма вестоносец, който да се е задържал на работата си и да е умрял от старост.
– Щом знаеш, че това ще те убие, защо го правиш тогава? – поиска да узнае Елиса.
– Защото бих предпочел да поживея няколко години със съзнанието, че съм свободен, отколкото десетилетия наред в затвор.
– Трудно можеш да наречеш Мливари затвор, Арлен – възрази Елиса.
– Обаче е – настоя Арлен. – Заблуждаваме се, че това е целият свят, но не е. Казваме си, че навън няма нищо, но има. Защо според теб Рейджън продължава да е вестоносец? Има повече пари, отколкото може да похарчи.
– Рейджън е на служба при херцога. Негов дълг е да си върши работата, защото никой друг не я умее.