Арлен изсумтя.
– Има и други вестоносци, Елиса, а Рейджън гледа херцога сякаш е хлебарка. Не го прави заради някаква преданост или чест. Прави го, защото знае истината.
– Коя истина?
– Че навън има повече, отколкото тук вътре – каза Арлен.
– Аз съм бременна, Арлен – отвърна Елиса. – Мислиш ли, че Рейджън ще намери това някъде другаде?
Арлен замълча за миг.
– Поздравления – каза накрая той. – Знам колко много го искаше.
– Само това ли имаш да кажеш?
– Предполагам, че сега очакваш Рейджън да се пенсионира. Един баща не бива да рискува живота си, нали?
– Има и други начини да се бориш с демоните, Арлен. Всяко раждане е победа срещу тях.
– Звучиш точно като баща ми – каза Арлен.
Очите на Елиса се разшириха. Откакто познаваше Арлен, той никога не бе говорил за родителите си.
– Звучи ми като мъдър човек – каза тя нежно.
Елиса сбърка с думите си. Веднага го осъзна. Лицето на Арлен се вкорави и се превърна в нещо, което досега не бе виждала; нещо страховито.
– Той не беше мъдър! – извика Арлен, блъскайки чаша с четки на земята. Тя се пръсна и обсипа всичко с мастилени капчици. – Той беше страхливец! Остави майка ми да умре! Остави я да умре...
Лицето му се изкриви в измъчена гримаса и той залитна, свил юмруци. Елиса изтича при него, без да знае какво да направи или да каже, а само, че иска да го прегърне.
– Той я остави да умре, защото го беше страх от нощта – прошепна Арлен. Опита се да се съпротивлява на ръцете ù, които го обгръщаха, но тя го държеше здраво, докато той плачеше.
Дълго време го държа в прегръдките си, докато милваше косите му. Накрая тя прошепна:
– Ела си у дома, Арлен.
***
Арлен прекара последната година от чиракуването си под покрива на Рейджън и Елиса, но естеството на техните взаимоотношения се беше променило. Сега сам разполагаше със себе си и дори Елиса не смееше да му се бърка. За нейна изненада от момента, в който вдигна ръце от Арлен, двамата се сближиха много повече. Арлен всячески се грижеше за нея, докато коремът ù растеше, а с Рейджън планираха така програмата си, че тя никога да не остава сама.
Арлен прекарваше също така много време с акушерката-билкарка на Елиса. Рейджън каза, че един вестоносец трябва да разбира поне малко от занаята на билкарките. Затова Арлен ходеше да търси за жената растения и корени, които растяха извън пределите на града, а тя го учеше на разни умения от занаята си.
Рейджън не се отдалечаваше много от Мливари през тези месеци и когато дъщеря му, Маря, се роди, той окачи копието си завинаги. Заедно с Коб прекараха цялата нощ в пиене и тостове.
Арлен седеше с тях, но зяпаше в чашата си, потънал в размисъл.
***
– Трябва да започнем да планираме – каза Мери една вечер, когато с Арлен вървяха към къщата на баща ù.
– Да планираме какво? – попита Арлен.
– Сватбата, глупчо – засмя се Мери. – Баща ми никога не би позволил да се омъжа за чирак, но ще бъде напълно удовлетворен, когато станеш защитник.
– Вестоносец – поправи я Арлен.
Мери му отправи дълъг и настоятелен поглед.
– Време е да оставиш пътешествията си, Арлен – каза тя. – Скоро ще бъдеш баща.
– Това пък какво общо има? – попита Арлен. – Много вестоносци стават бащи.
– Няма да се омъжа за вестоносец – каза решително Мери. – Знаеш това. Винаги си го знаел.
– Точно както ти винаги си знаела, че това съм аз – отвърна Арлен. – И все пак си тук.
– Мислех, че ще се промениш – каза Мери. – Мислех, че ще се избавиш от тази заблуда, че си в някакъв капан и че е нужно да рискуваш живота си, за да бъдеш свободен. Мислех, че ме обичаш!
– Обичам те – каза Арлен.
– Но не толкова, че да се откажеш от плана си – отвърна тя.
Арлен утихна.
– Как така ме обичаш, но не можеш да се откажеш от вестоноството? – попита Мери.
– Рейджън обича Елиса – каза Арлен. – Възможно е да правиш и двете неща.
– Елиса мрази работата на Рейджън – възрази Мери. – Ти сам го каза.
– И все пак са женени от петнайсет години – каза Арлен.
– На това ли ще ме обречеш? – попита Мери. – Самотни безсънни нощи, в които да се чудя, дали въобще ще се върнеш? Да се питам мъртъв ли си или си срещнал някоя хубостница в друг град?
– Това няма да се случи – каза Арлен.
– Ядронски си прав, че няма да се случи – каза Мери и по бузите ù бликнаха сълзи. – Няма да го допусна. Бяхме дотук.
– Мери, моля те – каза Арлен и се пресегна към нея, но тя се отдръпна назад и се отскубна от ръката му.
– Нямаме какво повече да си кажем.