– Хората описват вестоносците с думи като дълг, чест и саможертва. Самоубеждават се, че именно те са причината вестоносците да правят това, което правят.
– А не са ли? – попита Мери.
– Дълго време и аз си мислех, че е така – каза Елиса, – но сега виждам нещата по-ясно. В живота ни има моменти, когато се чувстваме толкова живи, че когато преминат, се чувстваме... нищожни. Когато това се случи, ние сме склонни да направим всичко, само и само да се почувстваме живи отново.
– Никога не съм се чувствала нищожна – каза Мери.
– И аз така – отвърна Елиса. – Докато не забременях. Изведнъж се оказах отговорна за друг живот вътре в мен. Всичко, което ядях, всичко, което правех, му влияеше. Чаках толкова дълго и затова ме тресеше ужас да не изгубя детето, както става с много жени на моята възраст.
– Ти не си стара – възрази Мери.
Елиса само се усмихна.
– Усещах как животът на Маря пулсира вътре в мен – продължи Елиса, – и как моят пулсираше в хармония с нейния. Досега не бях изпитвала подобно нещо. Сега, след като тя се роди, мисълта, че може да съм го изпитала за последно, ме изпълва с отчаяние. Не съм се вкопчила безнадеждно за нея, и все пак връзката ни никога няма да бъде същата.
– Какво общо има това с Арлен? – попита Мери.
– Просто ти казвам какво предполагам, че чувстват вестоносците, когато пътуват – отвърна Елиса. – Мисля, че рискът караше Рейджън да осъзнае колко ценен е животът му всъщност, и палеше у него инстинкт, който нямаше да му позволи да умре.
– Но при Арлен нещата стоят по-различно. Ядроните са му взели много, Мери, и той обвинява себе си. Мисля, че дълбоко в себе си, дори се мрази. Вини ядроните, че са го накарали да се чувства така, и ще намери покой само ако им се опълчи.
– О, Арлен – прошепна Мери и очите ù отново се наляха със сълзи.
Елиса се пресегна и докосна бузата ù.
– Но той те обича – каза тя. – Чувам го, когато говори за теб. Мисля, че понякога е толкова зает да те обича, че забравя да мрази себе си.
– Как сте се справила, Майко? – попита Мери. – Как сте успяла да издържите през всичките тези години, омъжена за вестоносец?
Елиса въздъхна.
– Успях, защото Рейджън беше едновременно добросърдечен и силен, а аз знам колко рядко се срещат такива мъже. Защото никога не съм се съмнявала, че ме обича и че ще се върне. Но най-вече защото си струваше да издържа миговете, в които бяхме разделени, заради тези, които прекарвахме заедно.
Тя прегърна Мери и я притисна силно до себе си.
– Дай му дома, към който да иска да се връща, Мери, и мисля, че Арлен ще научи, че животът му все пак струва нещо.
– Но аз въобще не искам да тръгва – тихо каза Мери.
– Знам – съгласи се Елиса. – И аз не искам. Но не мисля, че ще го обичам по-малко, ако го направи.
Мери въздъхна.
– Нито пък аз – каза тя.
***
Рано сутринта Джейк излезе, за да върви на мелницата и видя, че Арлен го чака отвън. Беше с коня си, един дорест жребец с черна грива на име Утринен бегач, и вече пристегнат в броня.
– Къде така? – попита Джейк. – До Дъбравата на Хардън ли?
– Че и отвъд – каза Арлен. – Имам поръчка от гилдията за Лактън.
– Лактън?! – зяпна Джейк. – Това е на седмици път бе, човек!
– Ако искаш, ела – предложи Арлен.
– Какво? – попита Джейк.
– Като мой жонгльор – отвърна Арлен.
– Арлен, аз не съм готов да... – започна Джейк.
– Според Коб нещата се учат най-добре в движение – прекъсна го Арлен. – Ела с мен и ще се научим заедно! Цял живот в мелницата ли искаш да работиш?
Джейк заби поглед в калдъръма.
– Мелничарството не е чак толкова лошо – каза той и запристъпва ту на единия крак, ту на другия.
Арлен го погледна за момент и кимна.
– Всичко хубаво, Джейк – каза той и яхна Утринен бегач.
– Кога ще се върнеш? – попита Джейк.
Арлен сви рамене.
– Не знам – каза той и погледна към портите на града. – Може би никога.
***
По-късно сутринта Елиса и Мери тръгнаха към имението, за да изчакат Арлен.
– Не отстъпвай прекалено бързо – посъветва я Елиса, докато вървяха. – Едва ли искаш да се отказваш от цялата си власт. Накарай го да се бори за теб, иначе никога няма да разбере какво има.
– А дали някога въобще ще разбере? – попита Мери.
– О – усмихна се Елиса, – ще разбере и още как.
– Да си виждала Арлен тази сутрин? – Елиса попита Маргрит, когато пристигнаха.
– Да, Майко – отвърна жената. – Преди няколко часа. Позанимава се малко с Маря и излезе с чанта.
– Чанта ли? – попита Елиса.