Маргрит сви рамене.
– Сигур’ е тръгнал за Дъбравата на Хардън или друго някое село.
Елиса кимна. Не беше изненадана, че Арлен е предпочел да напусне града за ден-два.
– Няма да се върне до утре – каза тя на Мери. – Ела да видиш бебето, преди да тръгнеш.
Отправиха се нагоре по стълбите. Елиса, нетърпелива да подържи дъщеря си, започна да гука още докато наближаваше легълцето ù, но спря на място, като видя, че изпод бебето се подава сгъната бележка.
С треперещи ръце тя взе късчето пергамент и зачете на глас:
Скъпи Елиса и Рейджън,
Приех задача за Лактън от Гилдията на вестоносците. Когато прочетете това, аз вече ще съм на път. Простете ми, че не успях да бъда това, което всички очакваха.
Благодаря ви за всичко. Никога няма да ви забравя.
Арлен
– Не! – проплака Мери.
Обърна се, избяга от стаята и тичешком напусна къщата.
– Рейджън! – извика Елиса. – Рейджън!
Съпругът ù се втурна в стаята на помощ, но щом прочете бележката, тъжно поклати глава.
– Бяга от проблемите си.
– Е и? – настоя Елиса.
– “Е и” какво? – попита Рейджън.
– Върви да го намериш! – извика тя. – Прибери го!
Рейджън прикова строг поглед върху Елиса и без дори да продумат, заспориха. Елиса знаеше от самото начало, че битката е загубена, и скоро сведе очи.
– Толкова скоро – прошепна тя. – Защо не изчака още ден поне?
Рейджън я прегърна и тя зарида.
***
– Арлен! – викаше Мери, докато тичаше.
Всякакво престорено спокойствие я беше напуснало, всякакво желание да изглежда силна, да накара Арлен да се бори. Сега всичко, което искаше, беше да го намери преди да е тръгнал и да му каже, че го обича, и че ще продължи да го обича независимо какво е решил да прави по-нататък.
Стигна до градските порти за рекордна скорост, задъхана от усилието, но вече беше късно. Стражите я уведомиха, че е напуснал града преди няколко часа.
Мери знаеше в сърцето си, че той няма да се върне. Ако го искаше, щеше да ù се наложи да тръгне след него. Яздеше добре. Можеше да вземе кон от Рейджън и да го последва. Той със сигурност щеше да отседне за през нощта в Дъбравата на Хардън. Ако побързаше, тя също щеше да стигне навреме.
Втурна се обратно към имението и ужасът, че може да го загуби, я изпълни с нови сили.
– Тръгнал е! – извика тя на Елиса и Рейджън. – Трябва ми кон назаем!
Рейджън поклати глава.
– Вече мина обяд. Няма начин да успееш. Ще стигнеш до средата на пътя и ядроните ще те разкъсат на парчета – каза той.
– Не ме интересува! – извика Мери. – Трябва да опитам!
Тя хукна към конюшните, но Рейджън я хвана на мига. Тя се разплака и го заудря, но той беше като камък и нищо от това, което тя правеше, не можеше да отпусне ръцете му.
Изведнъж Мери разбра, какво бе искал да каже Арлен, наричайки Мливари затвор. И осъзна какво е да се чувстваш нищожен.
***
Вече беше станало късно, когато Коб намери непринуденото писмо, оставено в счетоводната книга на тезгяха. Там Арлен се извиняваше, че си е тръгнал по-рано, преди да изтекат седемте години. Надяваше се Коб да го разбере.
Коб четеше и препрочиташе писмото, запаметяваше всяка дума, както и смисълът между редовете.
– Създателю, Арлен – каза той. – Разбира се, че те разбирам.
И се разплака.
ЧАСТ III
КРАСИЯ
328 СЗ
Седемнадесета глава
Руини
328 СЗ
Какво правиш, Арлен?, питаше се той, а факлата му хвърляше примамливи отблясъци по каменните стълби, които водеха надолу в мрака. Слънцето се спускаше зад хоризонта, а до лагера му имаше няколко минути път, но стълбите го подканваха по начин, който не можеше да си обясни.
Коб и Рейджън го бяха предупреждавали за това. Мисълта, че могат да открият съкровища сред останките, надхвърляше съпротивителните сили на някои вестоносци и те предприемаха рискове. Глупави рискове. Арлен знаеше, че е един от тях, но не можеше да устои на изкушението да разкрие „изгубените точки на картите”, както се беше изразил пастир Ронел. Парите, които изкарваше с вестоноството, покриваха разходите му за подобни отклонения, които понякога го отдалечаваха с дни от най-близкия път. Въпреки всичките си усилия обаче, досега беше открил само отпадъци.
Мислите му се върнаха към купчината книги от стария свят, които ставаха на прах, когато се опитваше да ги вземе в ръце. Ръждясалото острие, което се вряза в ръката му и предизвика толкова сериозна инфекция, че болката пареше като пламък. Винарската изба, която се сгромоляса зад гърба му и го залости за три дена, а когато най-накрая прокопа пътя си навън, не успя да изкара ни една бутилка за доказателство. Ровенето из руините беше неблагодарна работа и той беше наясно, че един ден ще му коства живота.