С помощта на длето Арлен изкърти камъните от пода в основата на вратата и изрови дълбок прорез, където камъкът да може да се прекатури. Ако успееше да го бутне до там, инерцията му сама щеше да свърши останалото.
Върна се за копието си и отново натисна върху плочата. Камъкът не поддаде, но и Арлен не се отказа, скърцайки със зъби в усилието си. Накрая с оглушителен трясък плочата се преобърна на земята и остави тънък процеп в стената, задушен от прахта.
Арлен влезе в нещо, което изглеждаше като погребална зала. Въздухът смърдеше на старо, но от коридора вече навлизаше по-чиста струя. С факла в ръка той видя, че стените са ярко изрисувани с миниатюрни стилизирани фигури, които илюстрират безброй битки между хора и демони.
Битки, в които хората изглежда побеждаваха.
В средата на стаята имаше обсидианов ковчег, грубо издялан във формата на човек, който държи копие. Арлен се доближи до ковчега и забеляза защитите по дължината му. Пресегна се, за да ги докосне и осъзна, че ръцете му треперят.
Знаеше, че до залеза не му остава много време, но не можеше да се върне точно сега, дори ако всички демони от Ядрото се надигнеха срещу него. Дишайки дълбоко, той отиде до главата на саркофага и забута силно, но така премерено, че капакът да се хлъзне на пода без да се счупи. Арлен знаеше, че щеше да е по-добре ако първо бе прерисувал защитите, преди да се захваща с това, но прекопирането им би отнело толкова време, че трябваше отново да се връща тук на сутринта, а той просто не можеше да чака.
Тежкият камък се отместваше бавно и лицето на Арлен се зачерви от усилието, с което буташе, а мускулите му се стегнаха и издуха. Стената беше наблизо и той опря крак на нея за опора. С вик, който отекна по коридора, той тласна с всичката си мощ, капакът се отмести и се стовари на земята.
Арлен не му обърна никакво внимание и се вторачи в съдържанието на гигантския ковчег. Увитото тяло вътре изглеждаше изумително запазено, но то не успя да задържи погледа му. Единственото, което Арлен виждаше, беше предметът, стиснат от бинтованите му ръце. Метално копие.
Той издърпа благоговейно оръжието от упоритата хватка на трупа и се възхити на лекотата му. Дължината му от единия край до другия беше два метра, а основата – около три сантиметра в диаметър. Върхът му все още беше достатъчно остър, за да пролее кръв, дори след толкова много години. На Арлен този метал не му беше известен, но мислите му се стрелнаха в съвършено нова посока в мига, в който видя нещо друго.
Копието беше защитено. Вдълбаните символи се простираха по цялото протежение на сребристата му повърхност и направата им изискваше майсторство, каквото модерният свят не владееше. Защитите не приличаха на нищо, от това, което бе виждал досега.
Арлен осъзна мащабите на откритието си и успоредно с това си даде сметка, че се намира в огромна опасност. Слънцето залязваше над него. Нищо от това, което бе намерил тук, нямаше да има значение, ако не успееше да го върне обратно на цивилизацията.
Грабна факлата си, втурна се вън от погребалната зала и се затича по стъпалата, като прескачаше по три наведнъж. Мина на бегом по лабиринта от коридори, воден единствено от интуицията си, като през това време се молеше завоите му да са правилни.
Най-накрая видя изхода към прашните, полузаровени улици, но през отвора не проникваше и лъч светлина. Когато стигна до изхода, забеляза, че небето все още имаше цветен нюанс. Слънцето бе току-що залязло. Арлен виждаше лагера си, но ядроните вече започваха да се надигат.
Без да спира, за да обмисли действията си, Арлен хвърли факлата на земята и се втурна навън. Край него хвърчеше пясък, докато тичаше на зиг-заг между надигащите се пясъчни демони.
Пясъчните демони бяха братовчеди на каменните; бяха по-малки и по-пъргави от тях, но въпреки това се нареждаха сред най-силните и здраво бронирани ядрони. Имаха дребни, остри люспи в мръсно жълто, което почти не се различаваше от пясъка, вместо големите въгленовосиви плочки на техните каменни братовчеди, и тичаха на четири крака, докато каменните демони стояха прегърбени на два.
Но лицата им бяха същите. Редове от зъби стърчаха от зурлестите им челюсти, а отворите на ноздрите им бяха разположени толкова назад, че се падаха под големите им, лишени от клепачи очи. От веждите им тръгваха дебели кости, които се извиваха нагоре и назад, и избиваха над люспите като остри рога. Веждите им непрестанно потреперваха, докато телата им се просмукваха надолу, размествайки постоянно подмятания от ветровете пясък.