Но пясъчните демони надминаваха по страховитост по-едрите си братовчеди в едно отношение – те ловуваха на глутници. Бяха готови да си съдействат, за да докопат Арлен.
С бясно разтуптяно сърце Арлен, вече забравил за откритието си, се втурна през руините с невероятна скорост и пъргавина, като прескачаше паднали колони и рухнали камъняци, и криволичеше на зиг-заг, за да избегне материализиращите се ядрони.
Демоните се нуждаеха от миг-два, за да се ориентират в пространството и Арлен се възползва изцяло от това, докато спринтираше към кръга си. Ритна един демон в свивките на коленете и го събори, с което спечели точно толкова време, колкото му беше необходимо, за да премине нататък. Към друг се засили право напред, но в последния момент се дръпна от пътя му и чу как ноктите на ядрона разсякоха въздуха.
С приближаването си към кръга Арлен тичаше все по-бързо, но един демон застана на пътя му и нямаше как да бъде заобиколен. Съществото беше почти метър и половина високо и първоначалният му смут беше отминал. Сви се в готовност точно на пътя му и засъска злостно.
Арлен беше толкова близо – безценният му кръг бе само на няколко метра от него. Единствената му надежда беше да мине на бегом през по-малкото същество и да се претърколи в кръга си, преди то да успее да го убие.
Втурна се право напред, по рефлекс претърколи ядрона и го намушка с новото си копие. При удара блесна ярка светлина и Арлен падна тежко на земята, но се изправи сред фонтан от пясък и продължи нататък, без да смее да погледне назад. Хвърли се в кръга си и се озова в безопасност.
Задъхан от усилието, Арлен погледна към пясъчните демони, които го наобикаляха, очертани на фона на пустинния здрач. Съскаха и дращеха по защитите му, а ноктите им предизвикваха ярки магически искри.
На мъжделивата светлина Арлен съзря демонът, с който се беше сблъскал. Той се мъчеше да изпълзи надалеч от Арлен и своите събратя, а след него оставаше мастилено-черна диря в пясъка.
Арлен ококори очи. Бавно той погледна към копието, което все още стискаше в ръцете.
Върхът беше покрит с демонска сукървица.
Потисна импулса да се разсмее на глас и погледна назад към ранения ядрон. Един по един, ядроните прекъснаха атаката си по защитите на Арлен и задушиха из въздуха. Обърнаха се, погледнаха надолу към кървавата следа, а после и към ранения демон.
С писък, глутницата нападна съществото и го разкъса на парчета.
***
Студът на пустинната нощ накрая надделя и Арлен беше принуден да снеме очи от металното копие. Беше си стъкнал огън от по-рано, още когато устрои лагера, така че само му удари една искра и върна към живот пламъците. Стопли себе си и скромната си вечеря. Утринен бегач стоеше спънат с букаи и наметнат с одеяло в собствения си кръг. Арлен го бе вчесал и нахранил, преди да тръгне да разучава останките този следобед.
Както правеше всяка нощ през последните три години, Едноръкия се показа скоро след като луната изгря, прекоси на едри скокове дюните и разпръсна по-малките ядрони, за да се изправи пред кръга на Арлен. Арлен го посрещна, както винаги, с пляскане на ръце. Едноръкия изрева всичката си омраза в отговор.
Още когато напускаше Мливари, Арлен се чудеше, дали ще може някога да заспи под звуците на Едноръкия, който блъскаше по защитите му, но този шум вече му беше станал втора природа. Защитният му кръг беше устоявал през всичкото това време и Арлен го поддържаше добросъвестно, като се грижеше плочките винаги да са прясно лакирани, а въжето – изкърпено.
Само дето мразеше демона. Годините по никакъв начин не му бяха донесли онова усещане за съратничество, което изпитваха стражите на стената на крепостта Мливари. Както Едноръкия помнеше кой го беше осакатил, така и Арлен не можеше да забрави кой му причини набръчкания белег по гърба, дето едва не му коства живота. Също така си спомняше деветимата защитници, тридесетте и седем стражи, двамата вестоносци, трите билкарки и осемнадесетте граждани на Мливари, които загубиха живота си заради него. Сега гледаше втренчено демона и разсеяно галеше новото си копие.
Какво ли щеше да стане ако го прободеше? Оръжието беше ранило пясъчен демон. Защитите щяха ли да подействат и върху каменния?
Беше му нужен целият самоконтрол на света, за да устои на желанието да изскочи от кръга и да разбере.
***
Арлен едва бе затворил очи, когато слънцето прогони демоните обратно в ядрото, но беше в добро настроение. След закуска извади тетрадката си, започна да прерисува старателно защитите по копието и да изучава мотивите, които те образуваха между дръжката и върха.