В пустинята нямаше каменни демони, защото нямаше достатъчно плячка. Нямаше огнени демони, защото нямаше нищо за горене. Дървесните демони не разполагаха с дървета, сред които да се скрият, нямаха и клони, по които да се катерят. Водните демони не можеха плуват в пясъка, а въздушните демони нямаха високи места, на които да кацат. Дюните и пустинните равнини принадлежаха единствено на пясъчните демони. И дори те не се срещаха често навътре в пустинята, тъй като се струпваха най-вече около оазисите, но видеха ли огън дори от километри разстояние, веднага се завтичаха нататък.
Мисълта за петте седмици от крепостта Райзън до Красия, като по-голямата част от пътя минаваше през пустинята, им идваше в повече и на най-коравите вестоносци. Въпреки пребогатите оферти на северните търговци за красианска коприна и подправки, не бяха много отчаяните – или лудите – които поемаха по този път.
Лично за себе си, Арлен намираше пътуването за успокояващо. През най-горещите части от деня той спеше на седлото си, внимателно увит в свободно падащо бяло сукно. Често поеше коня си, а нощем разстилаше брезент под преносимите си кръгове, за да не скрие пясъкът защитите. Изкушаваше се да се развърти с копието сред пясъчните демони, но раната беше отслабила захвата му, а и знаеше, че ако издърпат оръжието от ръцете му, един обикновен вятър можеше да го затрупа сред пясъците с по-голям успех отколкото стотиците години в подземна гробница.
Въпреки писъците на пясъчните демони, на Арлен нощите му се струваха тихи, тъй като беше свикнал с могъщите ревове на Едноръкия. И никога не беше спал по-спокойно на открито.
За пръв път в живота си Арлен видя, че съдбата му се простираше отвъд тази на прословутото момче за всичко. Винаги бе знаел, че е предназначен за нещо повече от вестоноството. Беше предназначен да се бие. Но едва сега осъзна, че не беше само това: той трябваше да накара и другите да се бият.
Беше сигурен, че може да направи дубликат на защитеното копие и вече обмисляше начини да пренесе защитите му върху други оръжия: стрели, сопи, прашки, вариантите бяха безброй.
От всички места, които беше посещавал, само в Красия отказваха да живеят в страх от ядроните, и по тази причина Арлен ги уважаваше най-силно. Нямаше друг народ, който да заслужава повече този дар. Щеше да им покаже копието си, а те щяха да го снабдят с всичко необходимо, за да им направи оръжия, които да предизвикат обрат в нощната им битка.
Тези мисли отлетяха, когато Арлен съзря оазиса. Пясъкът можеше да отразява синьото на небето и да измами човек да се втурне встрани от пътя си към несъществуващата вода, но когато конят му забърза крачка, Арлен разбра, че е истинска. Утринен бегач надушваше водата.
Водните им запаси се бяха изчерпали предния ден и когато стигнаха малкото вирче, Арлен и коня му бяха болезнено жадни. Едновременно се наведоха към студената вода и запиха дълбоко.
Когато утолиха жаждата си, Арлен напълни мяха за вода и устрои лагера си на сянка, под една от монолитните пясъчни скали, които стояха като безмълвни стражи около оазиса. Разучи защитите, издълбани в камъка и видя, че са цели, макар и да бяха поизтрити. Пясъкът, носен от непрестанния вятър, ги издраскваше малко по-малко и с времето затъпяваше ъглите им. Арлен извади инструментите си за дялане и ги направи по-дълбоки и по-отчетливи, за да запази мрежата.
Докато Утринен бегач пасеше тревичка и листа от храсти джуджета, Арлен набра фурми, смокини и други плодове от дърветата в оазиса. Нахрани се, а останалото сложи на слънце да се суши.
Подземна река захранваше оазиса и още от незапомнени времена хората бяха разкопали пясъка и разцепили камъка отдолу, за да стигнат накрая до течащата вода. Арлен слезе по каменните стълби в прохладната подземна галерия, събра мрежите, оставени там, и ги хвърли във водата. На излизане носеше доволно количество риба. Остави настрана няколко от най-добрите екземпляри за себе си, а останалите изчисти, осоли и ги сложи до плодовете да се сушат.
Взе инструмент с разклонен край от запасите на оазиса, разтърси се около камъните и накрая откри издайнически ивици в пясъка. Скоро успя да притисне змия с раздвоената пръчка, хвана я за опашката и я изплющя като камшик, за да я убие. Вероятно наоколо имаше и скрити яйца, но не ги потърси. Щеше да бъде непочтено да изтощи оазиса повече от необходимото. Отново той сложи част от змията настрана за лична употреба, а останалото – да съхне.