Скоро, помисли си Арлен, само ядроните ще умират тук.
Точно зад главната порта беше Големия пазар, където търговци връхлитаха стотиците претоварени каручки, а въздухът дъхтеше на люти красиански подправки, тамян и екзотични парфюми. Килими, топове фино сукно и красиво изписани глинени съдове стояха до планини от плодове и блеещ добитък. Това бе едно шумно и претъпкано място, изпълнено с викове от пазарлъка.
Другите пазари, които Арлен бе виждал, гъмжаха от мъже, но Големия пазар на Красия беше препълнен почти изцяло от жени, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Те сновяха нагоре-надолу, купуваха и продаваха, разменяха си гласовити подвиквания и се разделяха с изтърканите си златни монети с голяма неохота.
Бижутата и ярките платове се продаваха в изобилие на пазара, но Арлен никога не беше виждал някой да ги носи. Мъжете му бяха казали, че жените се кичат с украшения под черните си сукна, но само съпрузите им знаеха това със сигурност.
Почти всички красиански мъже, навършили шестнадесет, ставаха воини. Съвсем малка част бяха дама, свещеници, които също така бяха и светските водачи на Красия. Никоя друга професия не се считаше за благородна. Тези, които се заемаха с някой занаят, ги наричаха кхафит, и ги смятаха за достойни за презрение, малко над жените в красианското общество. Жените вършеха цялата всекидневна работа в града, от обработването на земята, до готвенето и отглеждането на децата. Копаеха глина и правеха грънци, строяха и поправяха домове, обучаваха и колеха животни, пазареха се на чаршията. Накратко, те правеха всичко друго, освен да се бият.
Но въпреки безспирния им труд, те бяха изцяло подчинени на мъжете. Жените и неомъжените дъщери на мъжа се считаха за негова лична собственост и той можеше да прави с тях каквото си поиска, дори да ги убие. Един мъж можеше да има много жени, но ако една жена само отгърнеше сукното си пред чужд мъж, можеше да бъде – и често биваше – осъждана на смърт. Красианските жени бяха считани за заменими. Мъжете не бяха.
Арлен осъзнаваше, че без жените си красианските мъже щяха да бъдат загубени, но жените се отнасяха с почит към мъжете като цяло, а към съпрузите си почти с благоговение. Идваха всяка сутрин, за да намерят мъртвите от нощния алагай’шарак, и оплакваха телата на съпрузите си, а безценните си сълзи си запазваха в миниатюрни шишенца. Водата беше монета в Красия, а общественото положение на един воин се определяше от броя на шишенцата за сълзи, напълнени при смъртта му.
Когато някой мъж умреше, от неговите братя или приятели се очакваше да вземат жените му, така че те винаги да имат мъж, на когото да служат. Веднъж в Лабиринта, Арлен бе държал в ръцете си умиращ войн, който му предложи трите си съпруги.
– Те са красавици, Пар’чин – увери го той, – и са плодовити. Ще те дарят с много синове. Обещай да ги вземеш!
Арлен обеща, че няма да останат сами, и намери друг, който искаше да ги вземе. Любопитно му беше да разбере, какво имаше под робите на красианските жени, но не чак дотам, че да замени преносимия си кръг за глинена къща, а свободата си за семейство.
След почти всяка жена вървяха деца в жълтеникаво-кафяви дрехи: косите на момичетата бяха увити, а момчетата носеха парцаливи кепета. Още от единадесетата си година момичетата биваха омъжвани и приемаха черните дрехи на жените, а момчетата започваха тренировките си от още по-малки. После повечето слагаха черните роби на дал’Шарум. Малка част от тях щяха да навлекат бялото на даматите и да отдадат живота си в служба на Еверам. Тези, които не ставаха за нито една от двете професии, щяха да бъдат кхафити, и да носят позорното жълтокафяво до края на живота си.
Жените забелязаха Арлен, който мина на кон през пазара, и започнаха въодушевено да си шушукат една на друга. Той ги гледаше и му беше забавно, как никоя от тях нямаше да го погледне в очите или да го доближи. Те жадуваха за вещите в дисагите му – качествена райзънска вълна, мливарийски бижута, анжиерска хартия и други съкровища от севера. Но той беше мъж и още по-лошо, чин, и те не смееха да го доближат. Очите на даматите бяха навсякъде.
– Пар’чин! – извика го познат глас.
Арлен се обърна и видя своя прител, Абан, да върви към него. Дебелият търговец куцаше и се подпираше тежко на патерицата си.
Сакат още от дете, Абан беше кхафит, неспособен да стои сред воините, недостоен и за свещеник. Добре се беше оправил в живота обаче, като търгуваше с вестоносци от севера. Беше гладко избръснат и носеше жълтокафявото кепе и риза на кхафитите, но върху тях бе натрупал пищна чалма, жилетка и шалвари от ярка коприна с разноцветни шевове. Твърдеше, че съпругите му са красиви, колкото тези на всеки друг дал’Шарум.