– Мили Евераме, радвам се да те видя, сине на Джеф! – извика Абан на безупречен тесиански и плесна Арлен по рамото. – Слънцето винаги свети по-ярко, когато удостоиш града ни с присъствието си!
Арлен съжаляваше, че бе казал на търговеца името на баща си. В Красия името на баща ти беше по-важно от твоето собствено. Чудеше се, какво ли биха си помислили, ако им кажеше, че баща му бе страхливец.
Но и той плесна в отговор Абан по рамото с искрена усмивка.
– И аз тебе, приятелю – каза той. Никога нямаше да усвои красианския език и да се научи да се оправя със странната и често опасна култура, без помощта на куция търговец.
– Ела, ела! – каза Абан. – Почини си под моята сянка и измий прахта от гърлото си с моята вода! – Той заведе Арлен до ярка и разноцветна шатра, издигната зад каручките му на чаршията. Плесна с ръце и жените и дъщерите му – Арлен никога не успяваше да ги различи – се разтичаха да отворят капаците на шатрата и да се погрижат за Утринен бегач. Арлен трябваше да се насили да не им помага, докато пренасяха тежките му дисаги в шатрата, защото знаеше, че красианците намираха за непристойно мъж да се труди. Една от жените посегна към защитеното копие, увито в сукно и провесено от предната част на седлото, но Арлен го грабна преди да успее да го докосне. Тя се поклони дълбоко от страх, че може да го е обидила по някакъв начин.
Шатрата беше пълна с възглавници от цветна коприна и изкусно изтъкани килими. Арлен остави прашните си ботуши пред входа и вдиша дълбоко от хладния, благоуханен въздух. Отпусна се на възглавниците на пода и жените на Абан коленичиха пред него с вода и плодове.
Когато Арлен се подкрепи, Абан плясна с ръце и жените им донесоха чай с медени сладкиши.
– Добре ли мина пътуването ти през пустинята? – попита Абан.
– О, да – усмихна се Арлен. – Наистина много добре.
После си размениха няколко общи приказки. Абан никога не пропускаше този ритуал, но постоянно стрелкаше очи към дисагите на Арлен и отнесено потриваше ръце.
– Да поговорим по работа, а? – попита Арлен, когато реши, че вече няма да е неучтиво.
– Разбира се, Пар’чин е зает мъж – съгласи се Абан и щракна с пръсти.
Жените бързо донесоха разнообразни подправки, парфюми, копринени платове, бижута, килими и други красиански изделия.
Абан заразглежда стоките от клиентите на Арлен на север, докато Арлен изучаваше неговите. Красианецът намираше кусури на всичко и се мръщеше.
– Прекосил си пустинята, само за да пробуташ това? – попита той с възмущение, когато приключи. – Едва ли си е заслужавало пътуването.
Арлен скри усмивката си, когато седнаха и им сервираха нов чай. Наддаването винаги започваше така.
– Глупости – отвърна Арлен. – И слепец ще види, че съм ти донесъл от най-качествените съкровища на Теса. Къде-къде по-добри от жалките стоки, които жените ти ми донесоха. Надявам се, че имаш и още скрити, защото – той потърка с два пръста един от килимите, истинско произведение на тъкаческото изкуство – съм виждал по-добри килими да гният сред руините.
– Наскърбяваш ме! – извика Абан. – Мен, който ти дадох вода и сянка! Жив да не бях, да се държи така с мен гостенин в собствената ми шатра! – завайка се той. – Съпругите ми са се трудили на стана денонощно, за да направят това, и то само с най-фината вълна! По-добър килим няма да намериш!
Всичко останало беше единствено въпрос на пазарене, а Арлен не бе забравил уроците, които научи, докато наблюдаваше стария Шопар и Рейджън преди цяла вечност. Както винаги, на края на ритуала двамата мъже се правеха на жертви на пладнешки обир, но вътрешно изпитваха удовлетворението, че са преметнали другия.
– Дъщерите ми ще опаковат стоките ти и ще ги пазят до твоето тръгване – каза Абан най-накрая. – Ще останеш ли да вечеряш с нас? Съпругите ми ще приготвят софра, за каквато във вашия север не сте и сънували!
Арлен поклати глава със съжаление.
– Тази нощ ще се бия – каза той.
Абан поклати своята.
– Страхувам се, че си изучил обичаите ни прекалено добре, Пар’чин. Търсиш си същата смърт.
Арлен поклати глава.
– Нямам никакво намерение да умирам и не очаквам рай в отвъдното.
– О, приятелю, никой не иска да отиде при Еверам, докато е още в разцвета на младостта си, но това е съдбата на мъжете, които тръгват на алагай’шарак. Спомням си времената, когато бяхме много на брой, колкото песъчинките в пустинята, но сега... – Той тъжно поклати глава. – Градът е на практика пуст. Пълним коремите на жените си с деца, и пак умират повече, отколкото се раждат на ден. Ако не променим пътя си, след десетилетие Красия ще бъде погълната от пясъка.