– Какво значение има това? – попита Арлен.
– Тези, които са на по-долните нива, са най-далече от погледа на Еверам – каза Абан – и трябва първи да бъдат убити.
Даматите вече си крещяха, а дал’Шарум стояха от двете страни, стиснали яростно копията си, готови да защитят водачите си.
– Ще се бият помежду си, за това, кои демони да убиват първо? – попита Арлен невярващо.
Абан се изплю в прахта.
– Каджи биха се били с Маджах и за много по-малко, Пар’чин.
– Но след залез ще имат истински врагове, с които да се бият! – възпротиви се Арлен.
Абан кимна.
– Когато стане време, Каджи и Маджах заедно ще се изправят срещу тях – каза той. – Както казваме тук ‘През нощта моят враг става мой брат.’ Но до залез слънце остават цели часове.
Един от Каджи дал’Шарумите удари воин от Маджах през лицето с тъпия край на копието си и го повали на земята. След секунди всички воини от двете страни се хвърлиха в боя. Техните дамати се отделиха на крачка-две встрани, безразлични и безучастни към това насилие, и продължаваха да си крещят.
– Защо се допускат тези неща? – попита Арлен. – Андрахът не може ли да го забрани?
Абан поклати глава.
– Андрахът трябва да е хем от всички родове, хем от нито един, но реално винаги е проявявал пристрастие към рода, който го е отгледал. Но дори да не беше така, нито той, нито някой друг може да спре кръвните вражди в Красия. Не можеш да забраниш на мъжете да бъдат мъже.
– Държат се по-скоро като деца – каза Арлен.
– Дал’Шарумът познава само копието, а даматите Евджаха – съгласи се Абан с тъга.
Мъжете не използваха върховете на копията си... все още, но насилието бързо ескалираше. Ако някой не се намесеше скоро, със сигурност щеше да има жертви.
– Дори не си го помисляй – каза Абан и сграбчи ръката на Арлен, който тръгна напред.
Арлен се обърна, за да възрази, но приятелят му, който гледаше към улицата над рамото му, затаи дъх и падна на едно коляно. Дръпна ръката на Арлен, за да направи и той същото.
– Коленичи, ако ти е мил животът – изсъска той.
Арлен се огледа и забеляза какво е предизвикало страха на Абан. По пътя мина жена, увита в свещено бяло.
– Дама’т-инг – прошепна той.
Мистериозните билкарки на Красия рядко излизаха сред хора.
Той снижи поглед, докато тя премине, но не коленичи. Нямаше смисъл; тя не забеляза нито един от двамата и продължи спокойно към схватката. Остана незабелязана, докато почти не стигна мъжете. Даматите пребледняха, когато я забелязаха, и всеки закрещя на своите хора. Изведнъж боят спря и воините се юрнаха да направят път на дама’т-инг. Воините и даматите се разпръснаха скорострелно след преминаването ù, и уличното движение се възобнови сякаш нищо необичайно не се бе случило.
– Ти смел ли си, Пар’чин, или просто луд? – попита Абан, когато вече я нямаше.
– Че откога мъжете коленичат пред жените? – попита Арлен, озадачен.
– Мъжете не коленичат пред дама’т-инг, но кхафитите и чин го правят, ако имат акъл в главите – каза Абан. – Дори даматите и дал’Шарумът се страхуват от тях. Казват, че тези жени виждат в бъдещето и знаят кои мъже ще преживеят нощта и кои не.
Арлен сви рамене.
– И така да е, какво от това? – попита той с очевидно съмнение.
Една дама’т-инг му беше предрекла съдбата още първата нощ, когато влезе в Лабиринта, но нищо от преживяното не го бе убедило, че тя наистина може да вижда бъдещето.
– Да обидиш дама’т-инг е като да обидиш съдбата – каза Абан, сякаш Арлен беше глупак.
Арлен поклати глава.
– Сами правим съдбата си – каза той, – дори и дама’т-инг да я виждат предварително, като хвърлят кокали.
– Ами, аз не завиждам на съдбата, дето ще си подредиш, ако обидиш една от тях – каза Абан.
Те продължиха да вървят и скоро стигнаха двореца на Андраха, гигантска сграда с куполи, направена от бял камък, вероятно стар колкото самия град. Защитите му бяха изрисувани със златно и блестяха на ярката слънчева светлина, която падаше върху величавите му, заострени кули.
Още не бяха прекрачили стълбите на двореца, когато към тях се втурна един дама.
– Вън, кхафит! – извика той.
– Толкова съжалявам – извини се Абан, направи дълбок поклон, с поглед, забит в земята, и отстъпи. Арлен не помръдна от мястото си.
– Аз съм Арлен, син на Джеф, вестоносец от севера, известен като Пар’чин – каза той на красиански. Удари копието в земята и дори увито, беше ясно какво е. – Нося писма и дарове за Андраха и неговите свещеници – продължи Арлен и вдигна чантата си.