– Предпочитам да съм бутащ страж – отвърна Арлен.
Джардир поклати глава, но с усмивка.
– Все най-опасната длъжност да е за теб – смъмри го той. – Ами ако те убият, кой ще ни носи писмата?
Арлен разбра сарказма, въпреки изразения му акцент. Писмата нищо не означаваха за него. Малцина от дал’Шарум можеха въобще да четат.
– Няма да е толкова опасна тази нощ – каза Арлен.
Не можа да сдържи вълнението си, разви новото си копие и гордо го подаде на Първия войн.
– Царско оръжие – съгласи се Джардир, – но войнът е този, който побеждава в нощта, Пар’чин, а не копието. – Сложи ръка на рамото на Арлен и го погледна в очите. – Недей да отдаваш толкова много вяра на оръжието си. Виждал съм воини, по-опитни от теб, да изписват със защити копията си и накрая да свършват зле.
– Не съм го правил аз – каза Арлен. – Намерих го сред останките на Анкох Слънце.
– Родното място на Избавителя? – изсмя се Джардир. – Копието на Каджи е мит, Пар’чин, а пясъците вече са си взели обратно изгубения град.
Арлен поклати глава.
– Бях там – каза той. – Мога да те заведа.
– Аз съм Шарум Ка от Пустинното Копие, Пар’чин – отвърна Джардир. – Не мога просто да си стегна камилата и да отпраша в пясъците да търся някакъв град, който съществува единствено в древните писания.
– Мисля, че ще те убедя, щом слънцето залезе.
Джардир се усмихна търпеливо.
– Обещай ми, че няма да се опитваш да правиш глупости – каза той. – Защитено-незащитено копие, ти не си Избавителят. Ще бъде тъжно да те погребем.
– Обещавам – каза Арлен.
– Добре, тогава! – Джардир го плясна по рамото. – Ела, приятелю, става късно вече. Днес ще вечеряш в моя дворец, преди да се строим пред Шарик Хора.
***
Вечерята им се състоеше от пикантни меса, градински грах и тънките листове хляб, който красианките правеха като разстилаха влажно брашно върху горещи, шлифовани камъни. Арлен заемаше почетно място до Джардир, беше заобиколен от кай’Шаруми и лично съпругите на Джардир му сервираха. Арлен така и не разбра, защо Първият воин му отдава такава чест, но след отношението, с което се сблъска пред двореца на Андраха, това беше добре дошло.
Мъжете го молеха да им разказва истории за себе си и искаха да чуят специално тази за осакатяването на Едноръкия, въпреки че я бяха чували многократно. Всеки път искаха историите за Едноръкия или Алагай Ка, както го наричаха. Каменните демони не се срещаха често в Красия, и когато Арлен се съгласи, публиката заслуша разказа му в захлас.
– Построихме нова балиста след последното ти идване, Пар’чин – каза му един от кай’Шарумите, докато отпиваха от нектара си след вечеря. – Може да прониже с копие стена от пясъчник. Сега ще намерим начин да пробием кожата кожата на Алагай Ка.
Арлен се засмя и поклати глава.
– Боя се, че тази нощ няма да видите Едноръкия – каза той, – нито някой друг път. Той вече видя слънцето.
Очите на кай’Шарум се изцъклиха.
– Алагай Ка е мъртъв? – попита някой. – Как го направи?
Арлен се усмихна.
– Ще ви разкажа историята след победата ни тази нощ – каза той.
При тези думи той погали внимателно копието до себе си, жест, който не остана незабелязан от Първият войн.
Двадесета глава
Алагай’Шарак
328 СЗ
– Велики Каджи, Копие на Еверам, дари мощ в ръцете на своите воини и смелост в сърцата им тази нощ, докато вървят напред, за да служат на твоята свещена кауза.
Арлен се въртеше неловко, докато дамаджи даваше на дал’Шарум благословията на Каджи, първия Избавител. На север да твърдиш, че Избавителят е обикновен простосмъртен, можеше да те вкара в някое сбиване, но не беше престъпление. В Красия подобни еретически изказвания се наказваха със смърт. Каджи беше вестоносецът на Еверам, дошъл да обедини цялото човечество срещу алагаите. Наричаха го Шар’Дама Ка, Пръв Воин-Жрец, и според сказанието щеше се завърне един ден, за да обедини човечеството, когато то отново стане достойно за Шарак Ка, Първата Война. Всеки, който намекнеше нещо по-различно, свършваше по бърз и брутален начин.