Арлен не беше такъв глупак, че да изразява гласно съмненията си относно божествеността на Каджи, но свещенослужителите все пак го притесняваха. Сякаш винаги си търсеха повод да се обидят от него, външния човек, а да обидиш някого в Красия обикновено означаваше смърт за обидилия.
Но каквито и притеснения да изпитваше около дамаджите, Арлен всеки път се изпълваше с вълнение при вида на Шарик Хора, огромният, украсен с кубета храм на Еверам. Името му буквално означаваше „Кости на герои”. Шарик Хора напомняше на какво е способно човечеството, беше сграда, пред която всеки човешки градеж, който Арлен някога беше виждал, приличаше на джудже. Библиотеката на Херцога в Мливари изглеждаше миниатюрна в сравнение.
Но Шарик Хора впечатляваше не само с големината си. Беше символ на смелостта отвъд живота, защото бе украсена с избелените кости на на всеки войн, загинал в алагай’шарак. Имаше ги по цялото продължение на носещите греди и около всички прозорци. Великият олтар бе изграден изцяло от черепи, пейките – от бедрени кости. Чашата за причастия, от която богомолците пиеха вода, беше издълбан череп, поставен в две мъртвешки ръце; столчето му беше от предмишници, а основата – от чифт крака. Всеки от гигантските полилеи бе направен от десетки черепи и стотици ребра, а големият купол, извисен на шестдесет метра от пода, бе покрит с черепите на загиналите красианските предци, които гледаха надолу осъдително и изискваха почит.
Арлен веднъж се опита да изчисли колко воини украсяваха стената, но задачата му го пребори. Всичките градове и села в Теса, вероятно около двеста и петдесет хиляди души, не можеха да накичат и малка частица от Шарик Хора. Красианците са били безброй някога.
Сега всички красиански воини, някъде около четири хиляди всичко на всичко, можеха да се поместят в Шарик Хора и да им остане още място. Те се събираха там всеки ден, веднъж по изгрев и веднъж по залез, в чест на Еверам, за да му благодарят за избитите ядрони от предишната нощ и да го помолят да ги дари със силата си, с която да ги убиват и на следващата. Най-много обаче се молеха Шар’Дама Ка да дойде отново и да започне Шарак Ка. Всички до един щяха да го последват и в Ядрото.
***
Писъци, понесени от пустинния вятър, стигнаха до Арлен, който стоеше в укритието си и нетърпеливо очакваше идването на ядроните. Воините около него пристъпваха от крак на крак и изпращаха молитви към Еверам. Някъде другаде в Лабиринта алагай’шарак беше започнал.
Чуха изстрелите на рода Мендинг, които от своята позиция върху стените на града се прицелваха и стреляха с оръдията си, и така запращаха тежки камъни и гигантски копия в редиците на демоните. Някои уцелваха пясъчни демони и ги убиваха или раняваха достатъчно, за да се обърнат срещу тях събратята им, но истинската цел на атаката беше да разгневи ядроните и да ги накара да обезумеят. Демоните се вбесяваха лесно, а след това, само при вида на плячката, можеха да бъдат водени като овце.
Когато ядроните закипяха от ярост, портите на града се отвориха и прекъснаха външната защитна мрежа. Пясъчни и огнени демони се впуснаха напред, а въздушните се носеха над тях. Обикновено пускаха няколко дузини, преди да затворят отново портите и да възстановят мрежата.
От вътрешната страна на стената ги чакаха група воини и удряха копията си в щитовете. Повечето от тези мъже, познати още като примамки, бяха стари, слаби и заменими, но почитта, на която се радваха, нямаше граници. С крясъци и бойни викове при нахлуването на демоните те се втурнаха в две посоки според предварително уговорен план, така че да разделят нашествениците и да ги отведат по-надълбоко в Лабиринта.
Наблюдателите, застанали по стените на Лабиринта, сваляха вятърни демони с ласа и мрежи с тежести. Когато изчадията се строполяваха, копиеносците излизаха от малки, защитени ниши, хващаха ги, преди те да успеят да се освободят, приковаваха крайниците им към защитени, забити в земята колове и не им позволяваха да се върнат в Ядрото, преди да дочакат изгрева.
Междувременно примамките продължаваха да тичат, като отвеждаха пясъчните демони, заедно с някой и друг техен огнен родственик, към смъртта. Демоните тичаха по-бързо, но не можеха да вземат резките завои на Лабиринта с лекотата на мъжете, които познаваха всяко разклонение. Ако някой демон напреднеше твърде много, наблюдателите се намесваха да го забавят с мрежи . Много от тези опити бяха успешни. Много не бяха.
Арлен и останалите от бутащата стража се напрегнаха като чуха виковете на приближаващите примамки.
– Внимавай! – извика наблюдател от стената. – Броя деветима!