Дал’Шарумите заскандираха „Пар’чин! Пар’чин!”
Първо се изправиха срещу вятърен демон, който се снижи над тях и разкъса гръкляна на един от мъжете до Арлен. Преди съществото да успее отново да се изстреля нагоре, Арлен хвърли копието си и пръсна главата му, поваляйки го сред дъжд от искри.
Арлен си взе обратно копието и продължи да тича напред; яростната магия на оръжието му го понесе напред като герой от легендите. Докато групичката му доочиствеше зад него коридорите, броят ù нарастваше. Арлен убиваше демон след демон и все повече гласове подемаха възгласа: „Пар’чин! Пар’чин!”
Забравени бяха защитените ниши за засада и ямите за бягство. Изчезнал бе страхът и почитанието към нощта. С металното си копие Арлен изглеждаше недосегаем, а увереността, която излъчваше, беше като наркотик за красианците.
***
Пламнал от вълнението на победата, Арлен се чувстваше сякаш се бе измъкнал от пашкул, сякаш бе сътворен наново от древното оръжие. Не изпитваше никаква умора, макар да бе тичал и да се бе борил часове наред. Не изпитваше болка, въпреки че целият бе натъртен и надраскан. Мислите му бяха съсредоточени единствено в следващия сблъсък, в следващия демон за убиване. Всеки път, когато усещаше магията да бликва под бронята на ядрон, една и съща мисъл отекваше съзнанието му.
Всеки човек трябва да има такова копие.
Джардир изникна пред него, а Арлен, покрит с демонска сукървица, вдигна високо оръжието си, за да поздрави Първия войн.
– Шарум Ка! – извика той. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!
Джардир се засмя и вдигна копието си в отговор. Дойде и прегърна Арлен като брат.
– Подцених те, Пар’чин – каза той. – Няма да повторя грешката си.
Арлен се усмихна.
– Така казваш всеки път – отвърна той.
Джардир кимна към двата пясъчни демона, току-що убити от Арлен.
– Няма вече, бъди сигурен – обеща той и му отвърна с широка усмивка. После се обърна към мъжете, последвали Арлен.
– Дал’Шарум! – извика той и направи знак към мъртвите ядрони. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите стрелци с прашка се нуждаят от мишени за да се упражняват! Нека ядроните отвъд стените разберат, колко безумно е да нападат крепостта Красия!
Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Арлен.
– Наблюдателите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?
Усмивката на Арлен беше дивашка.
– Води ме – отвърна той. Двамата мъже тръгнаха и оставиха другите да си вършат работата.
Затичаха се с все сила към един от най-отдалечените ъгли на Лабиринта.
– Давай напред – извика Джардир, когато минаха покрай остър ъгъл и навлязоха в едно от местата за засада. Арлен ни за момент не се замисли, защо е толкова тихо. Главата му кънтеше от ударите на стъпалата му и думкането на кръвта му.
Но когато сви край ъгъла, отстрани се стрелна един крак, закачи неговия и го просна на земята. Той се изтъркаля при падането, без да пуска безценното си оръжие, но докато успее да се изправи на крака, единственият изход се оказа блокиран от мъже.
Арлен се огледа наоколо объркано, но не видя и следа от демони или бой. Беше се натъкнал на засада, но тя не беше за ядроните.
Двадесет и първа глава
Просто един чин
328 СЗ
Шарумите тръгнаха напред, за да заобиколят Арлен: елитът на Джардир. Арлен познаваше всички тях, мъже, с които се бе хранил и смял същата вечер, с които много пъти се беше бил рамо до рамо.
– Какво значи това? – попита Арлен, макар дълбоко в себе си да знаеше много добре.
– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – отвърна Джардир като приближи. – А това не си ти.
Арлен стисна копието, сякаш от страх да не изхвръкне от ръцете му. Мъжете, които затваряха пръстена си около него, бяха същите, с които вечеря само преди няколко часа, но сега в очите им нямаше приятелство. Джардир беше постъпил умно, като го отдели от привържениците му.
– Не е нужно да става по този начин – каза Арлен и заотстъпва назад, докато ръба на демонската яма в средата на засадата не се оказа под петите му. Смътно отбеляза съскането на пясъчен демон, затворен вътре.
– Мога да направя още от тези – продължи той. – По един за всеки дал’Шарум. Затова дойдох.
– И сами можем да си направим – пропълзя усмивката на Джардир, студена цепка по брадатото му лице. Зъбите му проблясваха на лунната светлина: – Ти не можеш да бъдеш нашият Избавител. Ти си просто един чин.