– Не искам да се бия с теб – каза Арлен.
– Тогава недей, приятелю – каза Джардир нежно. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.
Арлен се поколеба. Не се съмняваше, че защитниците на Красия ще могат да направят дубликати на копието не по-зле от него. За нула време красианците биха могли да обърнат хода на своята Свещена война. Хиляди животи спасени, хиляди демони избити. Имаше ли значение кой ще си припише заслугите?
Заложени на карта обаче не бяха само заслугите. Копието не беше дар за Красия, а за всички хора. Красианците щяха ли да споделят знанието си с останалите? Ако можеше да се съди по случващото се в момента, Арлен реши, че не.
– Не – каза той. – Мисля, че ще трябва да го задържа за малко по-дълго. Нека направя едно за теб и ще си тръгна. Повече няма да ме видиш и ще получиш това, което си искал.
Джардир щракна с пръсти и мъжете стесниха кръга около Арлен.
– Моля ви – каза Арлен. – Не бих искал да нараня нито един от вас.
Елитните воини на Джардир се изсмяха на думите му. Всичките бяха посветили живота си на копието.
Но така бе направил и Арлен.
– Ядроните са врагът! – извика той, когато го нападнаха. – Не аз!
Но дори докато протестираше, той се извъртя, като отклони две задаващи се копия с едно движение на оръжието си и ритна здраво в ребрата един от мъжете, с което го повали върху друг. Гмурна в тълпата, излезе по средата им и развъртя копието си като тояга в отказ да използва върха му.
С дръжката фрасна през лицето един от воините и усети как челюстта му се счупи, после бързо се приведе и замахвайки с оръжието си като с метална бухалка удари коляното на друг. Острие проряза въздуха точно над него, когато войнът падна на земята с викове.
Но вместо да усеща копието си леко, както беше при борбата с ядроните, сега то му тежеше в ръцете, а безкрайната енергия, която го бе тласкала напред в Лабиринта, се изпари. Срещу хора, то беше просто копие. Арлен го застопори на земята и скочи във въздуха за да ритне един от мъжете във врата. Краят на копието удари друг мъж в стомаха и той се преви на две. Острието проряза бедрото на трети и той изпусна оръжието си, за да стисне раната. Арлен се измъкна от развилнялата се около него тълпа и се изправи пред ръба на ямата, така че никой да не може да го заобиколи.
– Аз отново те подцених, въпреки че обещах да не го правя – каза Джардир. Махна с ръка и надойдоха още хора, за да се включат в пресата.
Арлен се би с всички сили, но изходът от ситуацията беше вън от съмнение. Един прът го удари през лицето и го повали на земята, а воините се нахвърлиха яростно върху него и го засипаха с юмруци, докато не пусна копието, за да покрие с ръце главата си.
В същия момент боят приключи. Вдигнаха Арлен на крака, а двама мускулести мъже му приклещиха ръцете зад гърба, докато той гледаше как Джардир се навежда и взема копието му. Първият воин стисна здраво плячката си и погледна Арлен в очите.
– Искрено съжалявам, приятелю – каза той. – Ще ми се да имаше и друг начин.
Арлен се изплю в лицето му.
– Еверам вижда предателството ти! – извика той.
Джардир само се усмихна и избърса плюнката.
– Не споменавай Еверам, чин. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине. А за теб кой ще тъжи? Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.
Погледна мъжете, които държаха Арлен.
– Хвърлете го в ямата.
***
Арлен още не беше преодолял шока от удара, когато собственото копие на Джардир падна и затрепери, забито в калта пред него. Вдигна поглед по отвесната шестметрова стена на ямата и видя Първия воин да го гледа отгоре.
– Живя с достойнство, Пар’чин – каза Джардир – и затова ти позволявам да го запазиш и в смъртта си. Умри в бой и ще се събудиш в рая.
Арлен изръмжа и погледна пясъчния демон от другата страна на ямата, който се вдигна на крака и се приготви за нападение. От муцуната му излезе ниско ръмжене, при което се оголиха редове зъби като бръсначи.
Арлен се изправи, без да обръща внимание на болката от натъртените си мускули. Бавно посегна към копието, без да откъсва очи от демона. Позата му, която не беше нито заплашителна, нито страхлива, обърка съществото и то закрачи разколебано напред-назад.
Човек можеше да убие пясъчен демон с незащитено копие. Техните малки очи без клепачи, предпазвани от кокалестите ръбове на челото им, се ококорваха при скок. При достатъчна сила, точен удар в това единствено уязвимо за тях място можеше да достигне до мозъка им и да ги убие на място. Но раните на демоните заздравяваха с магическа скорост и ако ударът се разминеше с целта си на милиметри или не беше достатъчно дълбок, това само щеше да ги разяри още повече. Без щит, на бледата светлина на луната и газовите фенери над Лабиринта, задачата беше почти невъзможна.