– Защо ще искам някой да изпълнява номерата ми вместо мен? – попита Роджър, събра топките и ги пъхна в торбичката на кръста си. В същото време погали за кураж насърчителната издутина на своя талисман, прибран на сигурно място в тайния му джоб.
– Защото пари не се правят с дребни номерца, момче – каза Арик и отпи от мяха за вино, който не излизаше от ръцете му. – Жонгльорите печелят клатове. Направи си име и ще печелиш меко мливарийско злато, като мен навремето. – Той отпи отново, този път с по-дълбока глътка: – Но за да си направиш име, трябва да играеш по селата.
– Златния Тон никога не е играл по селата – каза Роджър.
– Именно! – извика Арик и направи широк жест с ръце. – Чичо му може и да използва връзките си в Анжие, но той няма никакво влияние по селата. Когато ти направим име, ще го закопаем!
– Той не може да се мери със Сладкогласния и Полухват – бързо каза Роджър, като сложи името на майстора си на първо място, макар че напоследък не ги бяха чували по улиците в Анжие в този ред.
– Да! – извика Арик, удари пети и изтанцува набързо една жига.
Роджър успя навреме да отклони раздразнението на Арик. През последните години майсторът му все по-често изпадаше в пристъпи на ярост и пиеше все повече и повече, докато луната на Роджър растеше, а неговата старееше. Гласът му вече не беше толкова благозвучен и той си го знаеше.
– Колко път има до Щурчов скок? – попита Роджър.
– Трябва да сме там до утре на обяд – отвърна Арик.
– Мислех, че селцата могат да бъдат само на ден разстояние – каза Роджър.
Арик изсумтя.
– Указът на херцога гласи, че селцата не бива да са раздалечени на по-голямо разстояние от това, което един мъж на здрав кон може да измине за ден – каза той. – Доста по-далече ще ти дойде, ако тръгнеш пеша.
Роджър се натъжи. Арик наистина смяташе да прекарат нощта на пътя, без каквато и да било преграда между тях и ядроните, освен стария преносим кръг на Джерал, който не беше виждал бял свят от повече от десет години.
Но Анжие вече не беше напълно безопасен за тях. Ставаха все по-популярни, а майстор Джейсън отделяше специално внимание на това да им пречи. Миналата година неговите чираци бяха счупили ръката на Арик, а и неведнъж окраждаха печалбата им след голямо представление. Това, заедно с пристрастеността на Арик към пиенето и вертепите, често ги оставяше с Роджър без пукнат клат. Може би по селата наистина щеше да им се усмихне късметът.
Да се прочуеш из селата беше бойно кръщение за жонгльорите и докато още бяха на сигурно място в Анжие, на Роджър му изглеждаше като велико приключение. Сега той само погледна към небето и преглътна тежко.
***
Роджър седеше на камък и пришиваше ярка кръпка върху наметалото си. Както при всичките му други дрехи, първоначалният плат отдавна се бе изтъркал и кръпка по кръпка от него вече нямаше и следа.
– Сло’й кръга кат’ свършиш, момче – каза Арик, клатушкайки се леко.
Виненият му мях беше почти празен. Роджър погледна залязващото слънце, потрепери и се втурна да изпълнява.
Кръгът беше малък, само три метра в диаметър. Стигаше точно колкото за двама легнали мъже и огън между тях. Роджър заби един прът в средата на лагера и използва дългата метър и петдесет връв, закачена за него, за да опише правилна окръжност в пръстта. Постави преносимия кръг върху линията и с права пръчка провери дали защитените плочици са подредени правилно. Не беше защитник обаче, и не можеше да прецени, доколко е успял със задачата.
Когато приключи, Арик се заклатушка към него за да провери какво е направил.
– Изгле’а до’ре – изломоти майсторът му, без да му отделя повече от секунда внимание. Роджър усети смразяваща тръпка по гръбнака си и прегледа всичко отново, за да се увери, че е наред, а после и още веднъж, за да бъде съвсем сигурен. И все пак беше притеснен, докато стъкваше огъня и приготвяше вечерята – слънцето се спускаше все по-ниско.
Роджър никога не бе виждал демон. Поне не някакъв, който да си спомня. Дългите нокти на ръката, която разби вратата на родителите му, бяха запечатани завинаги в съзнанието му, но останалото, дори ядронът, който го беше осакатил, беше само една мъглявина от пушек, зъби и рога.
Кръвта му се смрази, когато горите проточиха дългите си сенки над пътя. Не след дълго една призрачна фигура се издигна от земята недалеч от огъня им. Дървесният демон беше не по-голям от среден на ръст мъж, имаше сбръчкана като кора кожа, опъната здраво върху жилави мускули. Съществото видя огъня им и изрева, като отметна назад рогатата си глава и разкри редици от остри зъби. Изпъна дългите си нокти и ги разкърши, за да ги подготви за лова. Други форми притичваха по ръба на светлината от огъня и бавно започваха да ги наобикалят.