– Майсторе, не! – извика Роджър.
Той се хвърли към него, хвана със здравата си ръка проскубаната, вързана на опашка коса на Арик и го подсече в свивките на коленете. Дръпнат назад, Арик се приземи тежко върху чирака си.
– Махай ши ръчете от мен! – изкрещя Арик, без да съзнава, че Роджър току-що му бе спасил живота. Хвана момчето за ризата, изправи се на крака и го блъсна извън кръга.
Ядрони и хора замръзнаха в този миг. Арик изведнъж осъзна какво се беше случило, когато дървесен демон нададе победоносен писък, затъпка в земята и се хвърли към момчето.
Роджър изкрещя и падна назад, без никаква надежда да се върне в кръга навреме. Вдигна ръце в безпомощен опит да отблъсне съществото, но преди ядронът да стигне до него, се чу вик и Арик го повали на земята.
– Връщай ше в кръга! – извика Арик.
Демонът изрева, удари го с всичка сила и го запрати във въздуха. Тялото му отскочи като удари земята, а един от размятаните му крайници закачи въжето на преносимия кръг и размести защитите.
От всички страни на сечището ядроните се втурнаха към пролуката. И двамата щяха да умрат, осъзна Роджър. Първият демон отново тръгна да го напада, но Арик го сграбчи и го обърна настрани.
– Цигулката ти! – извика той. – Можеш да ги отблъснеш!
Но в мига, в който думите излязоха от устата му, ноктите на един ядрон се врязоха дълбоко в гърдите му и той изплю плътен балон кръв.
– Майсторе! – извика Роджър. Погледна несигурно към цигулката.
– Спасявай се! – простена Арик и демонът разкъса врата му.
***
Докато зората пропъди демоните обратно в Ядрото, пръстите на здравата ръка на Роджър вече бяха нарязани и кървяха. С огромни усилия той успя да ги изпъне и остави настрана цигулката си.
Той свири през цялата дълга нощ, свит в мрака, и докато огънят догаряше, той изпращаше във въздуха фалшиви звуци, за да държи настрана ядроните, за които беше сигурен, че го чакат в тъмнината.
Нямаше никаква красота, никаква мелодия, в която да се отнесе, докато свири, само поскърцвания и дисонанс; нищо, което да отнеме мислите му от ужаса наоколо. Но сега, като погледна разпръснатите късчета плът и кърваво сукно – всичко, което беше останало от майстора му – го обзе нов страх и той падна на колене, и започна да повръща.
След известно време гаденето попрестана и той се загледа в схванатите си кръвясали ръце, които не спираха да треперят. Стори му се, че пламти отвътре, че му е горещо, но лицето му беше студено на сутрешния въздух, а кръвта се беше оттекла от него. Стомахът продължаваше да го присвива, но в него вече не беше останало нищо за изхвърляне. Обърса уста с шарения си ръкав и се насили да стане.
Опита се да събере достатъчно от Арик, за да го погребе, но от него не беше останало много. Туфа коса. Ботуш, разкъсан на две, за да се извади месото отвъртре. Кръв. Ядроните не пренебрегваха нито кокал, нито карантия, а този път се бяха хранили с настървение.
Пастирите проповядваха, че ядроните изяждат жертвите си телом и духом, но Арик твърдеше, че свещенослужителите са по-големи ментарджии и от жонгльорите, пък майсторът беше лъжец от класа. Роджър се замисли за талисмана си и за това как той го караше да усеща майка си наоколо. Как би могъл да я усеща, ако душата ù беше изядена?
Погледна студената пепел в огъня. Малката кукла си беше там, овъглена и спукана, но когато я взе в ръце, тя се разпадна. Недалеч, проснати на земята, лежаха останките от конската опашка на Арик. Роджър взе косата, която беше повече прошарена, отколкото златна, и я прибра в джоба си.
Щеше да си направи нов талисман.
Крайгорско изникна пред очите му доста преди залез слънце, което беше голямо облекчение за Роджър. Не мислеше, че ще има силата да прекара още една нощ на открито.
Беше му минало през ума да се върне обратно в Щурчов скок и да помоли някой вестоносец да го вземе със себе си в Анжие, но щеше да се наложи да обяснява какво се бе случило, а Роджър не се чувстваше готов за това. А и какво го очакваше в Анжие? Без разрешително нямаше право да изнася представления, а Арик беше настроил против себе си всички, при които Роджър би могъл да довърши чиракуването си. По-добре щеше да е да се придържа към периферията на света, където никой нямаше да го разпознае, и гилдията нямаше власт.
Както Щурчов скок, така в Крайгорско беше пълно с добри, земни хора, които приветстваха жонгльорите с отворени обятия, прекалено радостни, за да разпитват за съдбата, довела артиста в селото им.
Роджър приемаше гостоприемството им с благодарност. Чувстваше се като измамник, понеже твърдеше, че е жонгльор, а всъщност бе само един чирак без разрешително. Съмняваше се обаче, че крайгорци щеше много да ги е грижа, ако научеха истината. Щяха ли да откажат да танцуват на цигулката му или да се смеят на пантомимата му?