Но Роджър не смееше да докосне шарените топки в торбата с вълшебствата, а от пеене се измъкваше с молби. Вместо това се премяташе, ходеше на ръце и използваше всичко в репертоара си, за да прикрие несъвършенствата си.
Крайгорци не настояваха много и засега това му стигаше.
Двадесет и трета глава
Прераждане
328 СЗ
Яркото слънце накара Арлен да дойде в съзнание. По лицето му остана пясък, когато надигна глава и изплю песъчинки. С усилие се изправи на колене, огледа се, но наоколо се виждаше единствено и само пясък.
Бяха го изнесли отвън на дюните и го бяха оставили да умре.
– Страхливци! – извика той. – Това, че сте оставили пустинята да свърши вашата работа, не ви опрощава греха!
Олюля се на коленете си, докато търсеше сили да се изправи, а в същото време тялото му го умоляваше с писъци да легне назад и да умре. Виеше му се свят.
Беше дошъл за да помогне на красианците. Как можаха да го предадат така?
Не се самозалъгвай, каза глас в ума му. И ти не си света вода ненапита, ако става въпрос за предателства. Избяга от баща си, когато имаше най-голяма нужда от теб. Изостави Коб преди да завършиш чиракуването си. Остави Рейджън и Елиса без дори прегръдка за сбогом. А Мери...
– А за теб кой ще тъжи? – беше го попитал Джардир. – Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.
И беше прав.
Ако сега умреше тук, Арлен знаеше, че единствените, които вероятно щяха да забележат липсата му, бяха търговци, по-загрижени за печалбата си, отколкото за живота му. Може би това заслужаваше, задето изостави всички, които го бяха обичали някога. Може би наистина трябва просто да легне и да умре.
Коленете му се подгънаха. Пясъкът сякаш го придърпваше към себе си, зовеше го в прегръдките си. Точно щеше да се предаде, когато нещо хвана погледа му. На няколко метра от него в пясъците лежеше мях с вода. Дали съвестта на Джардир не беше надделяла или някой от хората му не се беше обърнал и съжалил предадения вестоносец?
Арлен пропълзя до мяха и го сграбчи като спасително въже. Можеше и да се окаже, че някой все пак би скърбял за него.
Но това нямаше никакво значение. Дори да се върнеше в Красия, никой нямаше да повярва на думите на един чин, пред тези на Шарум Ка. По нареждане на Джардир, дал’Шарумите щяха да убият Арлен без да се замислят.
Значи ще им оставиш копието, за което рискува живота си?, попита Арлен сам себе си. Ще им оставиш Утринен бегач, преносимите си кръгове и всичко друго, което притежаваш?
С тази мисъл Арлен започна да опипва кръста си и с облекчение разбра, че не е загубил всичко. Там, все още невредима, беше простичката кожена чанта, която носеше със себе си по време на боя в Лабиринта. В нея си държеше малък комплект от защити, кесията с билките... и тефтера.
Тефтерът променяше всичко. Арлен бе загубил всичките си тетрадки, но всички те заедно не струваха колкото тази. Откакто напусна Мливари, Арлен бе записвал всяка нова научена защита на страниците ù.
Включително и тези по копието.
Нека си запазят проклетото нещо, щом толкова го искат, помисли си Арлен. Аз ще си направя друго.
Напрегна сили и се изправи на крака. Взе топлия мях с вода и си позволи една кратка глътка, после го прехвърли през рамо и се изкачи на най-близката дюна.
Покри очи с ръката си и видя Красия, като мираж в далечината, което му даде ориентир как да стигне до Оазиса на Зората. Без кон, пътуването означаваше седмица спане без защити в пустинята. Пясъчните демони щяха да го докопат, преди жаждата да го убие.
***
Арлен дъвчеше прасекоренче, докато вървеше. Билката горчеше и караше стомаха му да се преобръща, но той бе покрит с драскотини от демон и това помагаше да не се инфектират. А и като няма храна, дори гаденето беше за предпочитане пред спазъма от глад.
Отпиваше пестеливо, макар гърлото му да беше сухо и подуто. Беше си вързал на главата ризата, за да се предпази от слънцето, но гърбът му оставаше незащитен. Кожата му беше на жълти и сини петна от побоя, и на всичкото отгоре червенееше от изгарянето. Всяка стъпка беше мъчение.
Арлен продължи да върви, докато слънцето не започна да залязва. Нямаше чувството, че въобще е напреднал, но дългата редица от стъпки, които вятърът издухваше зад него, сочеше за изнанадващо голямо изминато разстояние.