Нощта дойде, а с нея и ядроните, и суровият студ. И двете по отделно можеха да го убият, затова Арлен се скри от тях като се зарови в пясъка. Така щеше да запази телесната си топлина и да се скрие от демоните. Скъса лист от тефтера си и сви от хартията тънка тръбичка за дишане, но докато лежеше там през нощта, скован от ужас, че ядроните могат да го открият, усещаше, че се задушава. Когато слънцето изгря и стопли пясъка, той се изрови от пясъчния си гроб и продължи да се клатушка напред, без да има чувството, че въобще си е почивал.
И така потече времето, ден след ден, нощ след нощ. Той отслабваше с всеки изминал ден без храна, почивка или повече от глътчица вода. Кожата му се напука и започна да кърви, но той пренебрегна щетите и продължи да върви. Слънцето грееше безжалостно и все по-тежко, а плоският хоризонт си стоеше все така далече.
В някакъв момент бе изгубил ботушите си. Не беше сигурен как или кога. Краката му бяха изстъргани до месо от горещия пясък, кървяха и се изприщваха. Откъсна ръкавите от блузата си, за да ги превърже.
Падаше с повишена честота, понякога се изправяше веднага на крака, друг път губеше съзнание и се будеше минути или часове по-късно. Понякога падаше и се търкаляше надолу по някоя дюна чак до основата ù. В изтощението си той приемаше това за благословия, тъй като му спестяваше болезнени крачки.
Когато водата му свърши, той вече не помнеше колко дни са минали. Все още беше на пустинната пътека, но нямаше представа колко път му остава. Устните му бяха напукани и сухи, и дори раните и пришките му бяха спрели да текат, сякаш всичката течност в тялото му се бе изпарила.
Отново падна и се напрегна да намери причина отново да се изправи.
***
Арлен се сепна от сън, лицето му беше мокро. Беше нощ и това трябваше да го изпълни с ужас, но нямаше сили да се страхува.
Погледна надолу и разбра, че лицето му бе полегнало на ръба на вирчето в Оазиса на Зората, а ръката му беше във водата.
Зачуди се как е станало така, че е там. Последният му спомен... нямаше представа какъв му беше последният спомен. Пътуването през пустинята му се губеше в мъгла, но не това го интересуваше. Беше пристигнал. Само това имаше значение. Между защитените обелиски на оазиса беше в безопасност.
Арлен жадно запи от басейна. Миг по-късно повърна и се насили да пие по-бавно. Когато утоли жаждата си, отново затвори очи и заспа дълбоко за пръв път от седмица насам.
Когато се събуди, Арлен нападна запасите на Оазиса. Освен храна там имаше и други провизии: одеяла, билки, допълнителен комплект защити. Беше прекалено слаб, за да си събере храна и единственото, което правеше през следващите няколко дена, беше да яде от изсушените запаси, да пие от студената вода и да си промива раните. Дотогава вече беше в състояние да бере пресни плодове. След седмица намери силата да си налови риба. На втората вече можеше да се протяга, без да изпитва болки.
В оазиса запасите бяха достатъчно, за да го изведат от пустинята. Можеше и да е полумъртъв, когато изпълзеше от опърлените глинести равнини, но също така щеше да е и полужив.
Сред запасите на оазиса имаше и няколко копия, но в сравнение с великолепното метално оръжие, което беше загубил, заостреното дърво му изглеждаше печално. Без лак, който да затвърди символите, издълбаните защити щяха да се развалят при пръв досег с грубите ядронски люспи.
Тогава какво? Разполагаше със защити, които можеха да прогорят живеца на демоните, но за какво му бяха, ако нямаше оръжие, към което да ги прикачи?
Помисли си, дали да не изрисува нападателните защити върху камъни. Би могъл да ги хвърля или дори с ръка да ги притиска към ядроните...
Арлен се разсмя. Ако ще се приближава чак толкова много до демон, направо да ги изрисува по ръцете си.
Смехът му секна, докато мисълта покълваше. Дали ще проработи? Ако да, щеше да има оръжие, което никой нямаше да може да открадне, нито един ядрон нямаше да може го измъкне от ръцете му или да го изненада без него.
Арлен извади тефтера си и проучи защитите от върха на копието до края му. Тези откъм острието бяха от атакуващите. Тези откъм тъпата част бяха отбранителни. Забеляза, че защитите в края на дръжката, както и другите, върху острието, не правеха връзка нито с останалите, нито помежду си. Стояха отделени, един и същи символ се повтаряше по обиколката на копието и по тъпата част на края му. Вероятно разликата беше дали мястото служи за пронизване или удряне.
Докато слънцето се спускаше все по-ниско, Арлен прерисуваше ударната защита в пръстта отново и отново, докато не се почувства уверен. Взе четка и паничка с боя от защитния си комплект и нарисува внимателно знака по дланта на лявата си ръка. Подуха ù докато не изсъхна.