Арлен не можа да спи същата нощ, но не заради пулсиращите си рани. През целия си живот бе мечтал за героите от историите на жонгльорите, за това как те обличаха ризниците си и излизаха на бой срещу демоните със защитените си оръжия. Когато намери копието, реши, че мечтата му вече е на една ръка разстояние, но щом се пресегна за нея, тя се изплъзна през пръстите му и той се натъкна на нещо ново.
Нищо, нито дори онази нощ в Лабиринта, когато се почувства неуязвим, не можеше да се сравни с усещането да се изправиш срещу ядрон на негов терен и да усетиш гъделичкането по кожата си, докато магията ти го прогаря отвътре. Арлен жадуваше да изпита същото чувство отново и тази жажда постави всичките му досегашни стремежи в съвсем нова светлина.
Когато си припомни посещението си в Красия, Арлен осъзна, че целта му не е била толкова благородна, колкото си я беше представял. В каквото и да бе убеждавал себе си, винаги бе искал да бъде нещо повече от ковач на оръжия или просто един воин сред многото други. Искаше слава. Да се прочуе. Искаше да бъде записан в аналите като човека, който бе върнал на хората смисъла да се борят.
Като Избавителят дори?
Тази мисъл го обезпокои. За да може спасението на човечеството да означава нещо, да пребъде, то трябваше да дойде от всички, не само от един човек.
Но човечеството искаше ли въобще да бъде спасявано? Заслужаваше ли го? Арлен вече не знаеше. Мъжете като баща му бяха загубили волята да се борят, чувстваха се добре, скрити зад защитите си, а това, което Арлен видя в Красия, и това, което сега виждаше в себе си, го накара да се замисли и за онези, които не бяха хвърлили оръжията си.
Примирието между Арлен и ядроните беше невъзможно. Със сърцето си знаеше, че никога не би могъл да седне спокойно зад защитите си и да ги остави на мира да си танцуват, след като имаше друг избор. Но кой щеше да застане до него, готов да се бие? Джеф го удари още при споменаването на идеята. Елиса го смъмри. Мери го напусна. Красианците се опитаха да го убият.
Още в онази нощ, когато видя баща си, стаен зад защитите на верандата, да наблюдава как ядроните унищожават майка му, Арлен разбра, че най-голямото оръжие на демоните е страхът. Това, което тогава не му стана ясно, беше, че страхът приема много форми. Въпреки всичките си опити да докаже обратното, Арлен се ужасяваше от идеята да остане сам. Искаше да има някой, без значение кой, който да вярва в каузата му. Някой, с когото и заради когото да се бие.
Но нямаше никой. Чак сега му стана ясно. Ако искаше съратници, трябваше да се промъкне обратно в градовете и да приеме техните условия. Ако искаше да се бие, трябваше да го прави сам.
Силата и въодушевлението, които само допреди минути владееха съзнанието му, избледняха. Бавно той се сви, хвана с ръце коленете си и се загледа напред в пустинята. Търсеше път там, където нямаше такъв.
***
Арлен стана със зората и с леки стъпки отиде до вирчето, за да почисти раните си. Беше ги зашил и намазал с мехлем преди да си легне, но с раните от ядрон нищо не биваше да се оставя на случайността. Докато плискаше лицето си със студената вода, забеляза татуировката си.
Всички вестоносци имаха татуировки, които показваха от кой град произхождат. Беше символ на далечното разстояние, което бяха пребродили. Арлен си припомни първия ден, когато Рейджън му беше показал своята – града сред планините, който украсяваше знамето на Мливари. Арлен мислеше да си направи същата след края на първата си мисия. Отиде при татуировчика, готов да бъде белязан като вестоносец за цял живот, но се поколеба. Крепостта Мливари беше негов дом по много начини, но не от там идваше.
Потока на Тибит нямаше знаме, затова Арлен си направи герба на самия Граф Тибит – тучни поляни, разделени от поток, който се вливаше в малко езерце. Татуировчикът си извади иглите и запечата на рамото на Арлен рисунката, която завинаги щеше да му напомня за дома.
Завинаги. Идеята се залута из съзнанието на Арлен. Беше наблюдавал внимателно татуировчика. Изкуството на човека не беше толкова различно от това на защитника: изискваше точен рисунък с много старание и нямаше място за грешки. В кесията с билките на Арлен имаше игли, а мастило – в защитния му комплект.
Арлен запали малък огън, докато си припомняше всеки момент, прекаран с татуировчика. Прокара иглите си през огъня и наля малко гъсто лепкаво мастило в купичка. Уви конец около иглите, за да не могат да пробият кожата прекалено надълбоко и внимателно изучи контурите на лявата си ръка, отбелязвайки всяка бръчица и разместване при свиване. Когато се почувства готов, взе игла, потопи я в мастилото и се залови за работа.