Вървеше бавно. Налагаше му се да спира често, за да избърсва дланта си от кръвта и излишното мастило. Време обаче не му липсваше и затова работеше внимателно, със стабилна ръка. Към края на сутринта вече беше удовлетворен от защитата си. Намаза ръката си с мехлем и внимателно я уви, след това се захвана с възстановяването на запасите в оазиса. До вечерта се труди усилено, както и на следващия ден, тъй като беше наясно, че напускайки оазиса, трябваше да вземе със себе си толкова, колкото можеше да носи.
Арлен остана в оазиса още седмица, като сутрините изписваше защити по кожата си, а следобедите прекарваше в събиране на храна. Татуировките по дланите му зарастнаха бързо, но Арлен не спря дотам. След като си спомни за ожулените си кокалчета от юмручната битка с пясъчния ядрон, той защити тези на лявата си ръка и зачака само коричките по дясната му да паднат, за да обработи и нея. Повече никой ядрон нямаше да пренебрегва ударите му.
Докато работеше, не спря да си преповтаря битката с пясъчния демон, начинът, по който звярът се движеше, силата и скоростта му, естеството на атаките му и признаците, които ги известяваха. Старателно записа спомените си, проучи ги и помисли как реакциите му биха могли да бъдат по-добри. Не можеше да си позволи повече грешки.
Красианците бяха измайсторили бойно изкуство от бруталните и същевременно прецизни движения на шарусахк. Той започна да нагажда движенията спрямо позициите на татуировките си, така че двете да действат като едно цяло.
Когато Арлен най-накрая напусна Оазиса на Зората, напълно заряза пътя и тръгна направо през пясъка към изгубения град Анокх Слънце. Взе толкова сушени плодове, колкото можеше да носи. В Анокх Слънце имаше кладенец, но не и храна, а планът му беше да остане там известно време.
Още при самото тръгване Арлен знаеше, че водата няма да му стигне за целия път до изгубения град. Свободните мяхове в оазиса бяха малко, а пътят до града можеше да му отнеме дори две седмици ходене пеша. Водата нямаше да му стигне и седмица.
Но дори веднъж не погледна назад. Зад мен няма нищо, помисли си той. Мога да вървя само напред.
Когато залезът застла пясъка с мрак, Арлен си пое дълбоко дъх и продължи напред, без да се мъчи да си прави лагер. Звездите бяха ясни над безоблачната пустиня и му беше лесно да се ориентира. Дори по-лесно отколкото през деня.
Толкова навътре в пустинята нямаше много ядрони. Те се събираха, където имаше плячка, а плячката беше оскъдна сред безплодните пясъци. Арлен вървя часове под студената лунна светлина, преди един демон демон да го надуши. Чу писъците му много преди съществото да му се яви, но не избяга, защото знаеше, че то ще го догони, нито се опита да се скрие, защото тази нощ му оставаше още много път. Просто се изправи в очакване, докато пясъчният демон летеше на скокове през дюните към него.
Когато Арлен погледна спокойно демона в очите, ядронът спря объркан. Изръмжа срещу него и задраска в пясъка. Арлен само се усмихна. Демонът изрева предизвикателно, но Арлен не реагира по никакъв начин. Вместо това се съсредоточи в обстановката: прехвърчащите движения в периферното му зрение, шепотът на вятъра и стърженето на пясъка, миризмата, понесена от студения нощен въздух.
Пясъчните демони ловуваха на глутници. Арлен досега не беше виждал единак сред тях и се съмняваше, че точно този е първият. Разбира се, докато вниманието му беше заето с озъбеното, пищящо създание пред него, други два демона, тихи като смъртта, го бяха наобиколили от двете страни, почти невидими в мрака. Арлен се престори, че не ги вижда и продължаваше да гледа в очите ядрона пред себе си, който се приближаваше все повече и повече.
Атаката дойде според очакванията: не от позиращия на преден план демон, а откъм фланговете. Арлен бе впечатлен от хитростта, която ядроните показваха. Сред пясъците, предположи той, където човек виждаше надалеч във всички посоки, а вятърът пренасяше и най-малкия звук на километри, беше нужно да развиеш усет за заблуда на врага, когато си на лов.
Но макар Арлен още да не се беше превърнал в ловеца, той не беше и лесна плячка. Когато двата пясъчни демона скочиха срещу него от двете му страни, той се стрелна напред към онзи, който трябваше да му отвлече вниманието.
Двата нападателя се отклониха от траекторията си, като едва не се сблъскаха, а третият се отдръпна изненадан. Беше бърз, но не толкова, колкото лявото кроше на Арлен. Защитите по кокалчетата му лумнаха, а пращящият удар залюля демона на пети, но Арлен не спря дотам. Вкара му дясната си ръка в лицето и притисна татуираната си длан в очите му. Защитата се задейства, пламна, съществото запищя и заудря сляпо във всички посоки.