– Майната им на селата – каза Роджър, когато мракът го обгърна и единствено лумването на магията при досега ù с някой демон, който изпробваше защитите му, нарушаваше тъмнината.
– Майната им на всичките.
***
Анжие не се беше променил много по време на отсъствието му. Изглеждаше по-малък, но Роджър беше прекарал доста време сред открити простори, пък и беше израстнал с няколко сантиметра от последния път, когато го видя. Сега беше на шестнадесет, мъж по всички стандарти. Поспря за малко пред града, загледа се в портата и се зачуди, дали не правеше грешка.
Имаше една монета, внимателно отсята от шапката му и скътана за завръщането му, както и малко храна в чантата. Не беше много, но щеше да го спаси от приютите поне за няколко нощи.
Ако всичко, което искам е пълен тумбак и покрив над главата, винаги мога да се върна в селата. Можеше да се отправи на юг към Земеделски пън и Хралупата на дърваря, или на север към построения наново от херцога Речен мост откъм анжиерската страна на реката.
Ако, каза си той отново, събра решителност и мина през портата.
Намери странноприемница, която беше достатъчно евтина, извади от багажа най-хубавия си шарен костюм и излезе веднага, щом се преоблече. Домът на Гилдията на жонгльорите се намираше близо до центъра, откъдето обитателите му лесно можеха да си уговарят ангажименти за всяка част на града. Всеки член на гилдията можеше да живее в дома при условие, че поема без оплаквания ангажиментите, които му се определят, и дава половината от печалбата си на гилдията.
– Глупаци – наричаше ги Арик. – Всеки жонгльор, който по собствена воля дава половината от спечеленото за един покрив и три порции овесена каша в столовата, не заслужава да се наричан такъв.
Беше си съвсем вярно. Само най-старите и най-кьопавите жонгльори живееха в дома, готови да поемат ангажиментите, които останалите отказваха. И все пак това беше по-добро от беднотията и по-безопасно от обществените приюти. Защитите на дома бяха здрави, а и квартируващите там не бяха толкова склонни да се крадат един друг.
Роджър се отправи към жилищната част и след няколко допитвания вече чукаше на една определена врата.
– К’во? – попита старецът и замижа към коридора, когато отвори вратата си. – Кой си ти?
– Роджър Полухват, господине – каза Роджър и след като по нищо не пролича, че влажните очи са го разпознали, допълни: – Бях чирак на Арик Сладкогласни.
Обърканият поглед се вкисна на секундата и човекът тръгна да затваря вратата.
– Майстор Джейкъб, моля ви – каза Роджър и сложи ръка на вратата.
Старецът въздъхна, но не направи усилие да я затвори; вместо това се прибра обратно в малката стая и седна тежко. Роджър влезе и затвори вратата след себе си.
– Какво искаш? – попита Джейкъб. – Аз съм стар човек и нямам време за игрички.
– Нуждая се от препоръки, за да кандидатствам за разрешително от гилдията – отвърна Роджър.
Джейкъб се изплю на пода.
– Арик се е оказал прекалено голям товар за плещите ти? – попита той. – Пиенето му забавя успеха ти и затова ще го оставиш да гние и ще почнеш самостоятелно? – Изсумтя. – Заслужава си го. Нали ми причини същото на мен преди двайсет и пет години.
Вдигна поглед към Роджър.
– Заслужил или не обаче, ако смяташ, че аз ще ти помогна да го предадеш...
– Майстор Джейкъб – каза Роджър и вдигна ръце, за да предотврати наближаващата тирада, – Арик е мъртъв. Ядроните го разкъсаха на пътя за Крайгорско преди две години.
***
– Изправи си гърба, момче – каза Джейкъб, докато вървяха по коридора. – Не забравяй да гледаш водача на гилдията в очите и не говори, преди да те питат.
Казваше му тези неща за хиляден път вече, но Роджър само кимаше. Беше малък за собствено разрешително, но Джейкъб каза, че в историята на гилдията е имало и по-малки. Талантът и уменията ти печелели разрешителното, не годините.
Не беше лесно да си насрочиш час за среща с водача на гилдията, дори с препоръки. Джейкъб от години нямаше силите да се показва пред публика, и макар членовете на гилдията да изпитваха учтива почит към напредналата му възраст, в административното крило на дома беше по-скоро пренебрегван, отколкото тачен.
Секретарят на водача ги остави да чакат отвън за няколко часа и да гледат отчаяно, докато другите му срещи започваха и приключваха. Роджър седеше с изправен гръб и се съпротивляваше на импулса да се размърда или отпусне, докато светлината от прозореца бавно прекосяваше помещението.
– Водачът Чолс ще ви приеме сега – каза писарят най-накрая и Роджър отново се изпъна в поза “мирно”. Бързо стана и подаде ръка на Джейкъб, за да помогне на стареца да се изправи.