– По-добре е, че аз ви къпя – каза тя на висок глас и погледна надолу. – Не бихме искали да разочароваме горката Лийша.
Останалите пациенти се разкикотиха в леглата си за сметка на човека. Стаята беше пълна и всички бяха малко отегчени от лежането.
– Според мен пък тя ще го намери в по-друго състояние, отколкото ти – измърмори Скот и бързо се изчерви, но Джизел само се изсмя отново.
– Скот, милият, много си пада по теб – Джизел каза на Лийша по-късно в аптеката, където стриваха билки.
– Пада си, а? – изсмя се Кейди, една от по-младите чирачки. – Той не си пада, той е влююююбен!
Останалите чирачки, които чуха, избухнаха в кикот.
– Мисля, че е сладур – отзова се Рони.
– Според теб всички са сладури – отвърна Лийша. Рони тъкмо беше разцъфтяла и беше луднала по момчетата. – Надявам се обаче, че ще проявиш повече вкус и няма да се метнеш на врата на първия, който те помоли за баня с мокра кърпа.
– Не ù давай идеи – каза Джизел. – Ако я пусна, ще вземе да изкъпе с мокра кърпа всеки мъж в лечебницата.
Всички момичета се разкикотиха и дори Рони не отрече.
– Поне от благоприличие да се беше изчервила – каза ù Лийша и момичетата отново се засмяха.
– Хайде стига толкова! Тръгвайте, смехурани! – напъди ги с усмивка Джизел. – Искам да си поговря малко с Лийша.
– Почти всеки мъж, който идва, полудява по теб – каза ù Джизел, когато другите излязоха. – Нищо няма да ти стане, ако поговориш с някого за нещо повече здравето му.
– Звучиш като майка ми – отвърна Лийша.
Джизел тресна чукалото си на тезгяха.
– Нищо подобно – каза тя, тъй като през годините беше разбрала всичко за Илона. – Просто не искам да умреш като стара мома, само за да ù направиш напук. Не е престъпление да харесваш мъжете.
– Но аз харесвам мъжете – възропта Лийша.
– Това не съм го видяла – отвърна Джизел.
– Значи трябваше да скокна и да измия Скот с кърпата? – попита Лийша.
– Разбира се, че не – каза Джизел. – Поне не пред всички – допълни тя и ù намигна.
– Ето сега вече звучиш като Бруна – изръмжа Лийша. – Две-три нескопосани приказки няма да ми спечелят сърцето.
Молби като тези на Скот не бяха новост за Лийша. Тя имаше тялото на майка си и това означаваше внимание от страна на мъжете, независимо дали го искаше или не.
– Тогава какво ти е нужно? – попита Джизел. – Какъв мъж би могъл да мине през защитите на сърцето ти?
– Мъж, на когото да мога да се доверя – отвърна тя. – Като го целуна по бузата, да не тича веднага при приятелите си да се хвали, че ме е забол зад плевнята.
Джизел изсумтя.
– По-лесно ще намериш добродушен ядрон – каза тя.
Лийша сви рамене.
– Мисля, че те е страх – обвини я Джизел. – Толкова дълго си чакала за да ти отнемат цветето, че от нещо съвсем естествено, което всяко момиче прави, си изградила някаква непреодолима стена.
– Пълен абсурд – каза Лийша.
– Така ли? – попита Джизел. – Виждала съм те как се чудиш и пелтечиш, почервеняла като домат, когато идват жени да ти искат съвети за проблемите си в спалнята. Как би могла да съветваш другите за телата им, ако не познаваш своето собствено?
– Мисля, че много добре знам кое къде влиза – саркастично каза Лийша.
– Знаеш какво имам предвид – отвърна Джизел.
– Какво предлагаш да направя по въпроса? – каза натъртено Лийша. – Да си избера просто някой случаен мъж, та да отметна тази грижа?
– Ако това е условието – отвърна Джизел.
Лийша я погледна яростно, но Джизел срещна погледа ù, без да трепне дори.
– Толкова дълго си пазила цветето си, че вече никой мъж не е достатъчно достоен в очите ти, за да го отнеме – каза тя. – Какво му е хубавото на едно цвете, което е скрито така, че никой да не го види? Кой ще си спомня красотата му, когато увехне?
Лийша изхлипа задавено, но Джизел беше там на секундата, за да я поеме в обятията си, докато тя ридае.
– Нищо, нищо, миличка – зауспокоява я тя, докато галеше косата ù, – не е чак такава трагедия.
***
След вечеря, когато защитите бяха вече проверени, а чирачките изпратени в стаята си да учат, Лийша и Джизел най-накрая намериха време да си сварят билков чай и да отворят чантата на сутрешния вестоносец. На масата стоеше фенер, зареден и спретнат за дълга употреба.
– Пациенти по цял ден и писма по цяла нощ – въздъхна Джизел. – Да благодарим на светлината, че билкарките не се нуждаят от сън, а? – Обърна чантата с дъното нагоре и по цялата маса се разсипаха пергаменти.
Бързо отделиха личните кореспонденции на пациентите, а Джизел посегна наслуки към един вързоп и погледна към обръщението.