– Тези са за теб – каза тя, подаде вързопа на Лийша и взе друго писмо от купчината, което отвори и започна да чете.
– Това е от Кимбър – каза тя след секунда. Кимбър беше една от чирачките на Джизел, изпратени да учат другаде. Тази беше в Земеделски пън, на ден път на юг. – Обривът на бъчваря се е влошил и отново е плъзнал по тялото.
– Тя просто не вари чая както трябва, убедена съм – изпъшка Лийша. – Никога не го оставя да се накисне достатъчно, а после се изненадва от слабите си лекове. Сега ако ще трябва да ходя до Земеделски пън, да го варя вместо нея, такъв пердах ще ù хвърля!
– Тя си го знае – изсмя се Джизел. – Затова ми пише на мен този път!
Смехът ù беше заразителен и Лийша скоро се включи. Лийша обичаше Джизел. Имаше твърдостта на Бруна, когато ситуацията го изискваше, но винаги първа се засмиваше.
Лийша усещаше болезнено липсата на Бруна и тази мисъл отново я върна към вързопа. Беше четвъртиден, когато седмичният вестоносец пристигаше от Земеделски пън, Хралупата на дърваря и други южни села. Разбира се, обръщението върху първото писмо в купчината беше с прилежния почерк на баща ù.
Имаше и писмо от Вика, и Лийша прочете първо него, а ръцете ù стискаха хартията, както винаги, докато не се увери, че Бруна, по-стара от древността, си е жива и здрава.
– Вика е родила – отбеляза тя. – Момче, Джейм. Три килограма и триста грама.
– Това третото ли ù е? – попита Джизел.
– Четвъртото – отвърна Лийша.
Вика се беше омъжила за послушник Джона – сега вече пастир Джона – скоро след като пристигна в Хралупата на дърваря и без да се помайва му народи куп деца.
– Значи шансовете да се върне обратно в Анжие не са много големи – оплака се Джизел.
Лийша се разсмя.
– Мислех, че това стана ясно още след първото – каза тя.
Трудно можеше да си представи, че са минали седем години откакто размениха местата с Вика. Временната уговорка се оказа постоянна, което не беше чак толкова неприятно за Лийша.
Независимо какво щеше да прави Лийша, Вика щеше да остане в Хралупата на дърваря, а там изглежда я харесваха повече отколкото Бруна, Лийша и Дарси взети заедно. Тази мисъл накара Лийша да почувства свобода, каквато дори не бе сънувала, че съществува. Беше обещала да се завърне един ден, за да осигури на селото билкарката, от която се нуждае, но Създателят се бе погрижил за това вместо нея. Сега бъдещето ù беше на нейно разположение.
Баща ù пишеше, че е хванал настинка, но Вика се грижела за него и очаквал бързо да се оправи. Следващото писмо беше от Мейри, най-голямата ù дъщеря вече била разцъфтяла и обещана, а Мейри вероятно скоро щяла да става баба. Лийша въздъхна.
Във вързопа имаше още две писма. Лийша си кореспондираше с Мейри, Вика и баща си почти всяка седмица, но майка ù не ù пишеше така често, а когато го правеше, то почти винаги беше в изблик на гняв.
– Наред ли е всичко? – попита Джизел и вдигна поглед от писмото си, за да види намръщената физиономия на Лийша.
– Просто майка ми – каза Лийша, докато четеше. – Тонът се сменя според настроенията ù, но съобщението си остава същото: “Прибирай си в къщи и си роди деца, преди да остарееш и Създателят да ти отнеме тази възможност’.
Джизел изсумтя и поклати глава.
Заедно с писмото на Илона имаше и един друг лист, предполагаемо от Гаред, макар че посланието беше с почерка на майка ù, тъй като той не знаеше буквите. Но колкото и да се беше старала Илона писмото да изглежда като продиктувано, Лийша беше убедена, че поне половината думи в него принадлежаха на майка ù, а може би и другата половина. Тези послания, също както писмата на майка ù, никога не променяха съдържанието си. Гаред беше добре. Гаред страдаше за нея. Гаред я чакаше. Гаред я обичаше.
– Майка ми трябва да ме мисли за много тъпа – каза Лийша с огорчение, докато четеше, – ако очаква да повярвам, че Гаред някога ще напише стихотворение, камо ли пък без рими.
Джизел се засмя, но смехът ù угасна преждевременно, когато видя, че Лийша не се присъедини.
– Ами ако е права? – попита изведнъж Лийша. – Колкото и ужасно да е, човек да си помисли, че Илона някога за нещо може да излезе права, аз наистина искам един ден да имам деца и въобще не е нужно да си билкарка, за да знаеш, че дните пред мен, в които мога да го направя, са вече по-малко, отколкото тези зад гърба ми. Ти сама го каза, похабила съм най-добрите си години.
– Съвсем не съм ти казвала такова нещо – отвърна Джизел.
– Но е така – тъжно каза Лийша. – Никога не съм си правила труда да търся мъже, те винаги са успявали да ме намерят, независимо дали съм го искала или не. Просто винаги съм си мислела, че някой ден ще ме открие такъв, който да се впише в живота ми, а не да очаква аз да се впиша в неговия.