– Всички си мечтаем понякога за това, миличка – каза Джизел, – и фантазията е доста приятна, докато си седиш и зяпаш в стената, но не можеш да ù възлагаш всичките си надежди.
Лийша стисна писмото в ръцете си и го смачка.
– Значи мислиш да се върнеш и да се омъжиш за този Гаред? – попита Джизел.
– О, Създателю, не! – извика Лийша. – Разбира се, че не.
Джизел изсумтя.
– Хубаво. Току-що ми спести усилието да те ударя по главата.
– Колкото и да копнее коремът ми за дете – каза Лийша, – ще си умра девствена, преди да позволя на Гаред да ми направи такова. Проблемът е, че той се нахвърля върху всеки мъж в Хралупата на дърваря, който се опита да ме докосне.
– Няма проблеми – каза Джизел. – Роди си децата тук.
– Какво? – попита Лийша.
– Хралупата на дърваря е в добрите ръце на Вика – отвърна Джизел. – Самата аз обучих момичето, пък и сърцето ù, тъй или иначе, вече е там.
Тя се наведе и сложи месестата си ръка върху тази на Лийша.
– Остани – каза тя. – Направи Анжие свой дом и поеми лечебницата, след като се оттегля.
Очите на Лийша се разшириха. Отвори уста, но от нея не излезе и звук.
– Колкото съм те научила аз през последните няколко години, толкова и ти мен – продължи Джизел. – На никой друг не бих поверила бизнеса си, та дори и Вика да се върне утре.
– Не знам какво да кажа – успя да изрече Лийша.
– За никъде не бързаме – отвърна Джизел и потупа ръката на Лийша. – Смея да твърдя, че въобще не смятам да се оттеглям скоро. Просто си помисли върху това.
Лийша кимна. Джизел разтвори обятията си, Лийша се хвърли в тях и силно прегърна по-възрастната жена. Когато се разделиха, някакъв вик отвън ги накара да подскочат.
– Помощ! Помощ! – изпищя някой.
И двете погледнаха към прозореца. Вече се беше стъмнило.
Да си отвориш капаците на прозорците през нощта беше престъпление, наказуемо с бой с камшик, но Лийша и Джизел не се подвоумиха да го направят и видяха към тях по дъсчената настилка да тичат трима градски стражи, двама от които носеха по един мъж.
– Здравейте, лечебницата! – извика водача им, щом съзря отворените кепенци на осветената стая. – Отворете вратата! Убежище! Убежище и лечение!
Лийша и Джизел се втурнаха едновременно към стълбите и едва не се претърколиха, докато бързаха да стигнат до вратата. Беше зима и макар майсторите по защитата на града да се трудеха усилено, за да поддържат отбранителната мрежа чиста от сняг, лед и сухи листа, по няколко въздушни демона неизменно си откриваха пролука всяка нощ, ловуваха бездомници и чакаха някой случаен глупак да се осмели да пренебрегне вечерния час и закона. Един въздушен демон можеше да се спусне като безшумен камък, да разпери ноктестите си крила и с внезапен замах да изкорми жертвата си, сетне да сграбчи тялото с долните си крайници и да отлети с него.
Двете отвориха широко вратата и застанаха да чакат на входната площадка мъжете да се приближат. Порталът беше защитен. Лечители и пациенти бяха в в достатъчна безопасност дори без вратата.
– Какво става? – извика Кейди, подала глава от балкона на втория етаж. Останалите чирачки се натрупаха зад гърба ù.
– Слагайте си отново престилките и бързо долу! – нареди Лийша и по-младите момичета се втурнаха да изпълняват.
Мъжете все още бяха далече, но тичаха с всички сили. На Лийша ù се сви стомаха, когато чу писъците в небето. Наоколо се въртяха въздушни демони, привлечени от светлината и врявата.
Стражите обаче, напредваха бързо и Лийша вече се надяваше, че ще пристигнат невредими, когато един от мъжете се подхлъзна на леда и падна на земята. Той извика, а пострадалият, който той носеше, се претърколи до дъсчената улица.
Стражът, който все още мъкнеше човек на рамото си, извика нещо на другия, приведе се напред и забърза крачка. Колегата му се втурна назад към падналия им другар.
Внезапното шляпане на кожени криле беше единственото предупреждение, преди главата на злощастния страж да се откъсне от тялото му и да се претърколи на дъсчения път. Кейди изкрещя. Още преди кръвта да заблика от разреза, въздушният демон изпищя и се метна към небето, завличайки във въздуха тялото на мъртвия човек.
Натовареният страж прекоси защитите и пренесе човека на сигурно място. Лийша погледна отново към човека навън, който се мъчеше да се изправи, и челото ù се напрегна в решителност.